Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Добре, ще дойдем. Заедно с инспектор Али, вие се запознахте с него…

Лейля веднага разбра скритата ми молба и любезно отвърна:

— Разбира се, разбира се! Така тъкмо беседата ни ще е още по-жива!

Едва се сдържах да не се засмея.

— Разбрахме се, Лейля ханъм, доскоро!

Сградата на фирмата на Адем бей, където щяхме да се срещнем, си беше същински дворец не само отвън, но и отвътре. Щом влязохме през двукрилата дървена врата, се оказахме в просторно преддверие с две каменни колони с двуглави византийски орли върху тях. Зад тях беше огромна зала, към която се слизаше по шест мраморни стъпала. В стената отляво имаше три дървени врати, а отсрещната стена беше цялата остъклена, откривайки великолепна панорамна гледка, където в далечината зад прозорците се диплеха вълните на Мраморно море.

Слизайки по мраморните стълби към залата, забелязах лампите във формата на свещници, поставени на метър една от друга. Под тях бяха сложени кресла, подобни на леглата в римските дворци. Същите като онези, върху които римските аристократи са се излежавали, пили са вино, яли са плодове и са беседвали. Днес със сигурност никой не би се проснал върху тези, но Адем Йездан се беше погрижил и за най-малкия детайл, не бе забравил и такива важни мебели, с които да внуши на посетителите си усещането, че са попаднали в двореца на някой богат римски аристократ, или най-малкото — на много влиятелен и могъщ човек. И не се бе задоволил само с това, ами бе поставил и мраморни бюстове, по всяка вероятност — на римски императори, между креслата лежанки. Дори да не бяха оригинали, скулптурите придаваха на интериора нужната автентичност.

— Това пък какво е?

Али, спрял на няколко метра пред нас, сочеше към едно пространство на пода, цялото покрито със стъкло. — Да не би това тук да е Историческият полуостров?

— Браво, инспекторе! — похвали го веднага Ерджан. — Разбрахте от пръв поглед, докато много туристически гидове го гледат и нищо не виждат…

— „Ая София“, джамията „Султан Ахмед“, дворецът „Топкапъ“… — изреждаше Али, отстъпвайки леко назад. — Наистина прилича на орел, господин главен инспектор!

Трябваше да видя какво му напомняше на орел, за да разбера за какво точно ставаше дума. Зад дебелата стъклена витрина имаше макет — три на два метра. За да го направят, е трябвало да изкопаят пода поне на половин метър. От пръв поглед разбрах за какво говореше Али. Орелът, който вчера Зейнеб ни показваше на компютъра, сега лежеше пред нас, но във формата на макет. На него бяха поставени историческите сгради, макар и по различен начин от този, който бяхме видели върху монитора. Бяха измайсторени дори несъществуващите вече и отдавна порутени паметници. Макетът на една от сградите в Сарайбурну привлече вниманието ми. Приличаше ми на някоя от религиозните постройки точно на мястото, където открихме трупа на Недждет Денизел и където днес се издигаше статуя на Ататюрк. Имаше някакъв нечетлив надпис върху основата. Сложих си очилата, за да го разчета. „Храмът на Посейдон“, гласеше той. Теглих една мислена черта от него към „Чемберлиташ“, по-скоро към колоната, издигната в памет на римския император Константин, превърнал този град в столица. Да, ето я — имаше и макет на Константиновата колона — мястото, на което открихме трупа на Мукаддер Кънаджъ. Наоколо имаше и други сгради, от римско и от османско време. Точно зад колоната се виждаше джамията на Атик Али, на отсрещния ъгъл — джамията на Мехмед паша Кьопрюлю… Имаше надпис и за площада, където се намираха тези паметници. Вгледах се внимателно и успях да го разчета — „Форумът на Константин“, това пишеше. Продължих въображаемата линия, този път по посоката, в която сочеха ръцете на Мукаддер Кънаджъ, право на изток. Минах по някогашната главна улица на Константинопол — „Месе“, и стигнах до площад „Баязид“, по-рано известен като Таврическия форум. Пак римски сгради, джамията „Баязид“, първият дворец, построен от Фатих, днес Истанбулският университет… Малко по-надолу различих надписа „Бовис форум“, или „Бичият форум“, и стигнах до сградите, които са вероятно на днешния „Аксарай“. Сетне подминах група сгради с колона, на която пишеше името на площада — „Форумът на Аркадий“, и стигнах до мястото, където свършваха градските стени — до там, където беше оставен трупът на третата жертва, журналистът Шадан Дуруджа — до Алтънкапъ, Златната порта. Този път се помъчих да си представя мястото, към което сочеха вързаните му длани, така че тръгнах мислено по обратния път и се върнах към „Ая София“, където намерихме последния труп на архитекта Теоман Аккан. Разположих го малко по-напред от вратата на Медресето на Джафер ага, на уличката малко над храма, разтворих ръцете му и се опитах да помисля накъде този път ни насочваха убийците. Лявата му ръка сочеше недвусмислено към двореца „Топкапъ“. А дясната — по посока на джамиите на Баязид, Фатих, Явуз султан. А може би и към други постройки от римско или османско време, които дори не бихме могли и да си представим! Погледът ми се плъзна с досада към паметника пред „Ая София“. Трябваше бая да се понаведа, за да различа по-добре подробностите. Това беше статуя на кон, не, по-скоро — фигура на някакъв конник. Сигурно беше на някой император…