Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— За нищо, моля ви! И аз току-що излязох на вратата.

Намръщено кимна с глава към заместника ми за поздрав.

— Здравейте, инспектор Али! Добре сте дошли и вие!

Али мина само с едно изръмжаване. Още не беше забравил как онзи го беше пренебрегнал в управлението. Макар че нашият бивш колега искаше да оставим зад гърба си тези неприятни моменти.

— Изобщо не сте закъснели! — каза той, докато заедно с нас се качваше по стъпалата. — Погледна към помощника ми и се усмихна: — Ние и без това винаги сме си тук! Инспектор Али, чакаме ви, откакто ни се обадихте! И Адем бей е от ранобудните. Макар че пристигна от Москва в полунощ, още преди нас е дошъл в офиса.

Това беше добра новина. Значи, в крайна сметка щяхме да се срещнем с прословутия Адем Йездан. Преди да влезем вътре между открехнатите крила на дървената врата, телефонът ми се раззвъня. Нямах мира от него! Беше му време вече! Дали не е Евгения? От вчера не бяхме говорили, може да се притеснява. Но не беше тя. Беше друга жена, с която напоследък се срещах много по-често, отколкото с любимата ми Евгения, и която, кой знае защо, ме търсеше след всяко ново убийство — Лейля Баркън. Преди да отговоря, се обърнах към Ерджан:

— Вие минете, ако искате, аз идвам веднага!

Но Али не пожела да продължи без мен.

— Не, не, господин началник, аз ще ви изчакам.

Да не би от нещо да се е притеснило това момче? Погледнах към Ерджан и двамата охранители. Нямаше нищо, което да буди тревога. Разбрах, че Али просто не искаше да остава сам с тези хора, които не можеше да търпи.

— И ние ще ви изчакаме — рече точно онзи, когото Али най-много не можеше да понася — Ерджан. Говореше с фамилиарен тон, все едно ми беше втори заместник. — Няма проблем, вие си говорете, господин главен инспектор, а после ще влезем вътре.

— Добре, няма да се бавя много.

Отдалечих се с бързи крачки и вдигнах телефона чак когато бях вече доста далеч от групата.

— Добро утро, Лейля ханъм! Как сте?

— Добре съм, Невзат бей! Аз съм добре, но е бил намерен още един труп. — Не можех да не усетя разочарованието в гласа й, или може би тя говореше така на пресекулки, за да ме накара да усетя отчаянието й. — Колко жалко, че е така. А отгоре на това не е при Колоната на Маркиан, а на място, което не бяхме предположили изобщо — при „Ая София“. — След кратко мълчание веднага премина в самозащита: — Нали не ме обвинявате? Искахте да ви посоча някой паметник, някой шедьовър, изграден след времето на Теодосий ІІ. Аз даже ви възразих, но вие настоявахте да направя предположение, но този исторически период е толкова обширен и има толкова паметници, съградени през това време, че… Убийците са прескочили цели шестима императори, как можех да предположа, че са посочили „Ая София“, която ще бъде изградена поне седемдесет години след това? Как можех да знам това?

На един дъх ги изброи всичките тия императори. Беше права. Но това не можеше да ме накара да не се съмнявам в нея. Все пак не можех още отсега да й разкрия какво мисля, пък и беше още много рано да я обвиня открито.

— Недейте, госпожо! Моля ви! Напразно се засягате! Никой не ви обвинява вас!

— Но…

— Моля ви, не го мислете това. Ние сме един екип. Ако трябва да обвинявам някого — първо трябва да посоча себе си. Както казахте, аз ви насилих да направите някакво предположение. Не, изобщо не търся виновен. Занапред ще можем да бъдем доста по-точни и сега се опитвам да разбера как да стане това.

— Значи, смятате, че убийствата ще продължат?

— А според вас? Според вас свърши ли се с убийствата? — настоях аз тя да ми отговори.

Вместо да даде еднозначен отговор с „да“ или „не“, Лейля започна да приказва каквото й дойдеше на ума, като че ли разсъждаваше на глас:

— „Ая София“ е най-величественият религиозен паметник на Източната Римска империя. Нито една толкова великолепна постройка не е изградена в Константинопол след нея… А Юстиниан е бил най-могъщият император на Източен Рим. След него империята започва да губи предишната си сила… Значи, ако посланието на убийците се ограничи до най-славните дни на Рим, вероятно е престъпленията да са приключили!

— Ами ако не са?

Замълча, мълчанието й продължи няколко секунди.

— Не знам, Невзат бей! — най-сетне проговори отново Лейля. — Това е въпрос, по който не можем да говорим по телефона. Днес нямам много работа, но трябва да остана в музея. Ако можете да дойдете и да поговорим по-спокойно?

Погледнах към заместника ми, който с достойнство стоеше малко по-напред между двамата охранители и бившия полицай Ерджан. Искаше ми се и той да види Лейля Баркън. Ако имаше нещо, което тя криеше от мен, то нямаше да убегне от младежкия взор на Али.