Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Дошло беше време да играем с открити карти.

— Най-вече защото убийците полагат телата на жертвите си винаги на някое историческо място в Истанбул. На важни за този град исторически точки.

Адем Йездан хвана бастуна си с двете си ръце.

— Така е, Ерджан ми поразказа малко.

— А каза ли ви, че оставят и старинни монети в дланите им?

Всъщност това беше въпрос капан. Не бяхме казали нито на Ерджан, нито на медиите за монетите. Само ние и убийците знаехме за тях. Впих поглед в бившия си колега и гледах каква ще бъде реакцията му. Но Ерджан не падна в капана или пък наистина нямаше представа за тях.

— Амиии… не знам… Монети ли оставят?

И Адем Йездан, също като Ерджан, беше отворил широко очи от учудване, дори ченето му беше паднало от смайване:

— Моите монети ли?

Дали това изкривено лице, дали този треперещ глас бяха искрени, или бяха поза на заподозрян, който се опитваше да се прикрие на всяка цена и буква по буква спазваше предварителния сценарий за поведението и реакциите си при евентуален разпит? Трудно беше да се каже. Затова се държах, все едно не съм се усъмнил в нищо.

— Все още не е дошъл ред на вашите. Те са от османския и републиканския период, както ни каза Ерджан бей, нали?

— Така е — обърна се към мен и утвърдително поклати глава домакинът ни. — Да, колекционирам монети от османско време и от Републиката.

— Обаче убийците не използват такива, а от по-ранните периоди — сечени по времето на Визас, Константин, Теодосий ІІ и Юстиниан. Тоест от колекцията на Недждет Денизел…

Премигна няколко пъти.

— Четирима владетели… говорите за четирима владетели и за четири монети… Но престъпленията не са ли три?

Значи, не знаеше за намерената снощи жертва или пък искаше ние да останем с такова впечатление.

— Извършени са четири убийства. Четвъртата жертва е оставена вчера през нощта в страничната уличка до „Ая София“. В дясната й ръка е сложена монета на Юстиниан.

Адем Йездан сухо преглътна.

— Кой? Кой е четвъртата жертва?

Преди да отговоря, се приближих още на крачка до него.

— Теоман Аккан. Архитект — добавих аз, гледайки го право в светлокафявите зеници.

Не успя да скрие растящата в очите му тревога.

— Да не би да го познавате? — настоях аз. — Всичките жертви имат връзка със строителството.

— И ние строим. Да построиш нещо в Истанбул, е по-трудно, отколкото да минеш през иглено ухо. Затова и взех Недждет на работа. Лека му пръст, беше перфектен, знаеше си нещата, много ценен човек. И с Мукаддер бей сме имали разговори. Покойният беше служител в общината, трябваше да контактуваме с него за различните разрешителни и документи. А и с другия починал може да съм се срещал. Когато работиш в туризма, имаш контакти с много хора. Щеш не щеш — запознаваш се с мнозина.

— Това за строителството не е ли малко скромно казано? — измърмори Али. — Вие не строите някакви си сгради, а имате грамаден проект, както ни каза бившият ни колега — посочи той към Ерджан.

— Имаме — отвърна му Адем, без да го погледне. — Огромен проект. Такъв, какъвто Историческият полуостров заслужава да има. Хем да е модерен, хем да е в хармония с миналото. Това е може би най-големият проект на столетието. Със световно значение за туризма, не само за Турция. Мислим да откроим символично всички важни постройки в Историческия полуостров. Не само оцелелите до наши дни като църквата „Света София“, и джамията „Сюлейманийе“, но и онези, които отдавна са били разрушени или са останали единствено в историята. Като например — той посочи с бастуна си към Сарайбурну, където открихме първата жертва, — храма на Посейдон, от който днес не е останала и прашинка, двореца „Буколеон“, който е само една развалина. — Заби края на бастуна си върху „Чемберлиташ“: — И като паметниците, които са били разположени на Константиновия форум. — Вдигна бастуна си още по-нагоре и продължи, докато стигна до онази част от Босфора, където се простираха крепостните стени: — Например ще поставим ударението върху единствения оцелял до наши дни дворец на Текфур, или както е познат — Новия дворец от Влахернския комплекс. Народът в мнозинството си дори не знае за тези исторически постройки. Тоест превръщайки го в един голям бизнес и развлекателен център, ще направим историята и миналото достояние на хората…

Докато говореше, Адем Йездан се вълнуваше истински. При това всяка мимика на лицето му, всеки блясък в очите му разкриваше колко силна беше вярата му в този проект. Но нашият Али не се беше поддал на това въздействие, понеже рязко го прекъсна: