Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Лесно ти е да го кажеш, като не ти е на главата. Никога не си имал някоя жена до себе си…

Още преди да го изрека — и осъзнах, че без да искам, го обидих, и се опитах да обърна всичко на шега:

— Сакън не го правете! Обещахте й — така че изпълнете си обещанието!

Не се получи обаче. Изражението на лицето му мигновено се промени. Но и той не искаше да му проличи.

— Дадено, Невзат! Не се безпокой — ще дойдем!

Бързо извърна глава, за да скрие тъгата, замрежила очите му. Стори ми се, че усетих как призракът на Хандан отново ни наблюдава отнякъде.

Триетажната дървена къща, където се помещаваше туристическата фирма „Дерсаадет“, се беше извисила върху склоновете на квартал „Джанкуртаран“, под все по-заоблачаващото се небе. Напомняше на някакъв фалшив римски дворец. Зад навеса пред входа, крепен от шест мраморни статуи, разположени на равни разстояния помежду си, имаше огромна двукрила дървена врата, към която водеха широки каменни стъпала. Първите капки дъжд изтропаха по предното стъкло на колата, докато Али я паркираше пред входа. Първо зачукаха мънички капчици, но след това големите и гневни капки на внезапно изсипалия се дъжд тревожно забарабаниха по колата. Задуха и вятър. Долу, върху водите на Мраморно море, загърмяха една след друга гръмотевици. Но ние не обръщахме внимание нито на черните облаци, нито на разцепващите небето светкавици, нито на изливащия се като из ведро дъжд. Бояхме се единствено от това, да не би Адем Йездан да е избягал.

— Нали щеше да ни чака? — попитах Али, паркиращ колата пред стълбите на входа. — Вече е почти единайсет.

— Сигурно ни чака, шефе — отвърна той, но гласът му звучеше безнадеждно. — Вярно, казах на оня нещастник Ерджан, че ще дойдем в десет и половина, но…

Не само аз, но и той се беше предал на съня и също като мен не си беше чул будилника. Ако Зейнеб не му беше звъняла непрестанно, може би щеше да спи до обяд. И затова се чувстваше малко гузен.

— Не се ядосвай, Али — опитвах се да го успокоя аз. — Ако нямаше да ни чакат, щяха да позвънят да питат къде сме. Не мисля, че ще се впечатлят от препирнята ни с Ерджан.

Въпреки думите, които изричах, и аз самият не бях никак сигурен как ли щяха да ни посрещнат. Но нямаше да се кахъря напразно, след като само след миг щяхме да разберем. Обаче докато спирахме, преди още двигателят да угасне, пред вратите на колата щръкнаха двама едри мъжаги с чадъри в ръце. Като казвам яки, да не си помислите, че бяха като онези двамата диваци, които хванахме в дома на Недждет? Нищо подобно, тези бяха съвсем различни. В черни костюми, високи най-малкото метър и осемдесет, с широки рамене, с вчесани бретони, приличаха повече на служители на сигурността на някой държавен министър, отколкото на охранители на частна фирма. Отвориха вратите на колата ни с хладна любезност.

— Заповядайте! — разтвориха услужливо чадърите над отворените врати. — Моля, заповядайте!

Спогледахме се със заместника ми и се заподсмихвахме многозначително, все едно се питахме: „Абе ние къде сме попаднали?“.

— Заповядахме, Кочеро 169 169 Според легендата Кочеро е бил истински народен герой, своеобразен анадолски Робин Худ, борил се за справедливост, попаднал в затвора, лежал до старини и принуден накрая да бъде прислужник в някакво държавно учреждение, но така и не изгубил смелостта и храбростта си. — Б.пр. ! — отвърна Али, чевръсто изскачайки от колата. Ама щом се изправи до него, и не се сдържа да се закачи със стърчащия поне една глава над него охранител: — За заповядането ние си заповядахме, на ръст го докарахме, ама вие в коя градина сте израсли?

Младият охранител нищо не разбра от приказките на Али.

— Моля?

— Нищо, зарежи — отвърна му нашият юнак, тръгвайки отпреде му. Май е по-добре да ви попитам за човека, който ви е отгледал.

Самият той вече ни гледаше от огромната врата от изкуствено състарено дърво, със самоуверената усмивка на някой римлянин, гордеещ се с гладиаторите си. За Ерджан идеше реч. Бившият полицай Ерджан Сунгур. Щом забеляза, че го гледам, тутакси ми помаха с ръка, сякаш бяхме приятели от сто години.

— Здравейте, инспекторе! — рече той, слизайки няколко стъпала надолу по стълбището пред входа, без да обръща внимание на проливния дъжд. — Добре дошли!

— Добре заварили!

За да не го намокри дъждът, вземах по две стъпала наведнъж. — Закъсняхме, извинете ни!

Подадох му ръка и той приятелски я стисна.