Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Какво правите?

— Трябва да говоря с тях — отвърнах й развълнувано. — Трябва да им обясня!

Лейля ми посочи полуотворените мраморни крила на вратата:

— Но тази врата води към ада, не можете да влезете там.

— Ще вляза — отвърнах аз, без да й позволя да ме спира повече. — Трябва да говоря с тях.

И без да обръщам внимание на растящата тревога в очите й, се впуснах навътре през вратата. Обгърна ме някаква червена светлина. Кървавочервена, на места с тъмни черни петна. Пламтяща алена вълна ме блъсна в лицето. Усетих как миглите ми изгарят. Не обърнах внимание, само продължих да ги търся. Но не бях сигурен, че ще различа жена ми и дъщеричката ми между тези тъмни сенки, скачащи и играещи в червенината. Почти изгубих надежда, когато отново дочух пляскащия звук и усетих повея на крилете на птицата върху лицето си, който ме подлудяваше. Обърнах се по посока на раздвижилия се въздух и ги видях — бяха там, върху парапетите на стълбата. Дрехите им бяха станали снежнобели. Но сияйно бели бяха лицата им, не дрехите. В този миг забелязах огромните криле на раменете им. Леко потрепваха. Отново чувах плясъка им — те донасяха свежест в това кървавочервено огнено пространство. Но знаех, че и тази прохлада, и самите те са временни, и като един прекрасен сън бързо щяха да преминат невидимите граници на паметта ми. Втурнах се стремително към тях:

— Не си отивайте! Не ме оставяйте!

Обърнаха се и ме погледнаха, не с безразличие, както преди — в очите им имаше дълбока тъга, постоянна мъка, болка, която не си отива… но и твърда решителност. Ясно беше, че решението е отдавна взето. Нямаше как — те щяха да си отидат. Дори с ясното съзнание за това, продължавах да ги умолявам: „Не си отивайте! Не ме оставяйте!“.

Плясъкът на криле разкъса полумрака, все същата ведрина погали лицето ми. Какво значение можеха да имат молбите на един обикновен смъртен като мен? Ето че си тръгваха… Но аз не можех да ги оставя, не можех! Скочих върху парапета, но те бяха започнали да чезнат в празнотата. Огромното пространство на църквата се разтваряше под краката ми като черното гърло на вулкан, от кратера на който бълваха пламъци и огньове. Без да се замисля, се оставих на червенината да ме погълне… И докато жена ми и дъщеря ми с всеки мах на крилете се издигаха все по-високо, преминавайки сребристата разделителна линия между полумрака и светлината, и се присъединяваха към свещените серафими, очакващи ги над огромния купол на храма, аз се спусках все по-надолу и по-надолу — към самото дъно на ада. В онзи огнен кладенец в черното око на вулкана… Адският огън почти ме беше обхванал напълно — от разсъдъка до най-малката клетка на тялото ми, когато отново чух познатия плясък на крилете, чийто свеж полъх за малко облекчи нетърпимата горещина. Усетих как две мощни ръце ме хващат за раменете, повдигат ме и ме изваждат от гърлото на огнения вулкан. Преминахме от нематериалния в материалния, в земния свят, от оня свят — в нашия.

Завъртя ми се главата в мига, когато краката ми се докоснаха до земята. Притъмня ми пред очите. Когато успях да ги отворя, се намерих отново в същия величествен храм, в същия кръг, където бях застанал преди това. Вдигнах глава и погледнах към купола на храма с надеждата да съзра серафимите и моите близки. Но ангелите не позволиха — закриха с гигантските си криле лицата им. В този миг дочух плача на детето. Точно тогава бързите удари на криле нарушиха тишината на храма. Два грамадни ангела само на няколко метра зад мен отлетяха към апсидата. Значи, не бях спасен от жена ми и дъщеря ми. Вдигнах поглед към летящите ангели и видях плачещото дете. Това беше Исус, малкият Исус… в прегръдките на Божията майка, на Светата Богородица. И преди го бях виждал — върху мозайките на храма в тази църква. Мерйем 168 168 Така турците наричат Богородица. — Б.пр. ли казах? Но аз познавах това лице… Пристъпих напред… Не, не беше Богородица. Не беше Божията майка. Беше нашата Хандан. Хандан, с която заедно бяхме израсли в „Балат“, заедно бяхме ходили на училище, моята първа любов Хандан. Която почина заедно със сина си Умут само преди няколко години… Умут… Погледнах малкия Исус. Беше точно на възрастта, на която почина Умут. Но не си приличаха само по възраст. И в лицето си приличаха. Не, не беше само прилика, това си беше самият Умут. Беше детенцето на Хандан. Единственият син на Йекта. Синът и на двамата. Докато ги гледах, единият от архангелите, които ме бяха измъкнали от ада, кацна отляво, а другият — отдясно на Божията майка и нейния син. Знаех и кои бяха те — единият бе Гавриил, а другият, онзи отляво — Михаил. Докато се чудех какво общо можеха да имат те с Умут и Хандан, очите ми се впиха в лицето на Гавриил и направо се изумих — не, това крилато създание не беше архангелът, а Демир, същият този Демир, моят приятел от детинство. А другият беше Йекта… Значи, бяха дошли, за да предпазят Хандан и Умут. Но от какво? И от кого? И защо аз не бях до тях? Още повече че и Гюзиде и Айсун бяха тук? Почувствах се толкова самотен, като изоставено насред този огромен храм дете. Като човек, попаднал на съвсем непозната планета, напълно сам и отчаян. Погледнах ги, прострях ръцете си към тях, сякаш се молех да ме вземат със себе си. Но те дори не забелязаха отчаяния ми жест. Искаше ми се да им изкрещя: „Вземете ме и мен с вас“, но гърлото ми се беше схванало, езикът ми сякаш се беше завързал и не успях да издам дори и звук. Опитах пак — не, не можех, глас не излизаше от гърлото ми. Но не се предавах — не можех да се предам толкова лесно! Да, те трябваше да ме чуят! Трябваше да привлека вниманието им, трябваше да ги накарам да ме вземат при тях! С все сила се помъчих да отворя устата си, но оттам излязоха само няколко нечленоразделни звука… Моето едва чуто „ах“ обаче сигурно имаше невероятна сила, защото в същия миг, в който се отрони от устните ми, във въздуха запляскаха стотици криле. Плясъкът им бе толкова силен, че трябваше да запуша ушите си с длани, за да не оглушея. Но и това нямаше да ме спаси, понеже вихрушката, извила се от крилете им, с лекота ме издигна във въздуха. Все едно бях подхванат от някакъв водовъртеж, който все по-бързо ме въртеше и вдигаше все по-нагоре и по-нагоре, чак докато достигнах серафимите, пазещи купола. Погледът ми се впи във великолепно изписания текст от сурата „Светлина“. Позлатеният калиграфски надпис покори с прелестта си не само очите ми, но и ума ми. Ако плясъкът на крилете отново не бе достигнал до ушите ми, можех да си остана така в празнотата и да се наслаждавам до безкрай на тези красиво изписани букви. Но се обърнах да видя шестте серафима, непрестанно пляскащи с крилете си, които все още закриваха лицата на близките ми. Докато се чудех кои от тях са жена ми и дъщеря ми, единият ангел внезапно разпери крилете си и между тях за миг се показа нежното личице на Айсун. Гледаше ме толкова отблизо, че можех да съзра жълтите отблясъци в сините й зеници.