Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Можах да видя само каскета на главата му, лицето му оставаше в сянка и не можах да го различа точно.

— А номера на колата успяхте ли да видите? — попитах и аз, почти също толкова минорно.

Човекът само повтори още по-объркано същото изречение:

— Не го погледнах, началник… нито номера, нито марката на колата… нищо не забелязах… Откъде да ги знам, че са убийци? Сметнах ги за туристи, пожелали да видят нощната „Ая София“.

Лейля Баркън чакаше на ъгъла срещу „Ая София“… Точно пред Милион 163 163 Милион е паметник, изграден през ІV в., за да показва разстоянията до византийските градове, с функция като Милиариум Ауреум в Рим — символичната точка, от която излизат всички пътища в империята, и върху който са били изписани имената на важните градове и разстоянията до тях. Куполът на Милион в днешния Истанбул се разполагал някога върху четири големи арки и е бил украсен със статуи и изображения. Намира се до Цистерните, на площад „Султан Ахмед“, в северозападната му част. — Б.пр. . Загледана в хилядолетната колона, сякаш я виждаше за пръв път в живота си. Беше облечена в много светлобежова, почти бяла рокля, която стигаше до глезените й. На врата си носеше лилав шал, а шнола в същия цвят събираше косите й отзад, очертавайки всички линии на лицето й. Имаше болнав, посърнал вид. Но тази бледност само увеличаваше тайнствената й красота.

— Закъсняхте — каза ми тя, щом ме забеляза, но не продължи повече, а само отново се обърна към Милиона: — Римляните са измервали границите си според този камък. Територията на държавата, разпростряла се от Англия до Египет, се е изчислявала според разстоянието, отбелязано върху него. Разбира се, навремето не е била само тази колона. Монументът е бил украсен и със статуите на богинята и на императора.

Виждайки, че не съм твърде учуден, ме попита:

— А може би знаете това?

— С майка ми често идвахме тук — отговорих аз, сочейки надолу по булеварда. — Имаше едно кино, „Алемдар“, майка ми обещаваше, че ако дойда до „Ая София“ или до музея „Топкапъ“, после ще ме заведе на кино. Първо обикаляхме някоя от тези старини, а после гледахме нашумелите по онова време филми в киносалона, изпълнен с аромата на симидчетата и газираното.

— Добра майка сте имали — задоволи се да каже Лейля. — Да се поразходим?

Тръгнахме. Близо 1500-годишният храм се извисяваше в цялото си величие в свежата утрин. Странно, пред него беше съвсем празно. Нямаше ги нито строените в редици автобуси, нито хорската тълпа. Сякаш някакъв неочакван повей на вятъра ги беше отнесъл нанякъде. Тайнствена усмивка се появи върху устните на Лейля, сякаш беше прочела мислите ми.

— Днес е нашият ден… Днес „Ая София“ ще отвори вратите си само за нас.

И наистина, щом стигнахме до входа на музея — и вратата сама се отвори пред нас! Щом прекрачихме зад нея, веднага ни посрещна прелестният шадраван, на който майка ми толкова много се възхищаваше.

— Османците решили, че след като не те са издигнали този великолепен храм, поне един шадраван да направят — тихо каза крачещата до мен Лейля. — Да не ги подценяваме, приносът си е принос. Но най-важното са направените от Мимар Синан подпори.

Както всеки път щом влезех в тази градина, погледът ми се плъзна към тюрбетата, напомнящи ми на каменни шатри. Гробници, направени за всички починали в двореца — за падишахите, жените им, всяка със своя собствена история, принцовете, за кратко преминали през този живот… Щом отминахме шадравана — и пред нас се изправи величественият корпус на „Ая София“. Вървяхме напред по пътеката между римските колони, подредени отстрани като разцъфнали дървета, покрай църквата, за да стигнем до Медресето на Джафер ага, където снощи убийците бяха оставили своята жертва. От дясната ни страна беше входът. Три отделни арки, завършващи с по една врата с мраморни ферми. Минахме през средната и стигнахме до дълъг, сякаш безкрайно дълъг и широк коридор, чиито стени бяха покрити с почти напълно избелели червеникави тухли.

— Народът се е събирал тук — посочи с изваяния си пръст Лейля просторния коридор. — По-нататък не може да се минава, забранено е.

Представих си коленичилите с приведени глави римски бедняци. Ехото от шепота на отправените им към Бога молитви, отекнало преди стотици години, прокънтя в ушите ми. Със сърцето си почувствах тяхното отчаяние. И щом обърнах поглед към забранената част на църквата, пред мен се появиха пет врати. Пет огромни врати… Докато минавахме през средната от тях, моята екскурзоводка ми обясни, че в османско време страничните рамена на кръста, изобразен върху нея, са били заличени и затова сега е останал само този наподобяващ стрела знак.