Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Ммммм! Юстини… Мисля, че пише „Юстинианус“. Ние го наричаме Юстиниан. Император Юстиниан.

Вдигнах глава и веднага погледнах към вечния храм, величествено извисяващ се точно до нас:

— Той е изградил „Ая София“.

И Али беше вперил поглед в най-голямата за времето си църква, превърната сега в музей.

— „Ая“ значи „светец“, нали, шефе?

— Да, „светец“ означава, но „свят“ е май по-вярната дума.

— Значи, името означава „Света София“?

— Така се смята. „София“ ще рече „мъдрост“. Тази църква не е построена за някой светец. Затова и Фатих, когато е превзел града, я е превърнал в джамия, без да сменя името й. Тази огромна постройка хиляда години е била църква и петстотин години — джамия. А след като се основава републиката, по личната заповед на Ататюрк е превърната в музей.

Али, внимателно слушащ разказа ми, се загледа във величествения й купол.

— И колко е просторна! — захласнато рече той, забравил сякаш за трупа в краката ни. — Как ли са я направили бе, хора?

— Този купол се държи от четири ангела.

Погледна ме с невярващи очи.

— Истината казвам. Под купола стоят четири ангела.

И Зейнеб, изследваща тялото, не повярва на думите ми:

— Гавриил, Михаил, Рафаил и Азраил ли? — заяде се, както си седеше. — Аз пък си мислех, че те си имат други задачи.

— Това не са ангелите, които пазят кубето на „Ая София“. Те са четири серафима, ангели-хранители, значи. Тяхната задача е да пазят престола на Бога. А къде е Божият престол?

И двамата ме погледнаха с любопитство. Вдигнах пръст нагоре и посочих към лунната светлина, разпръскваща мрака.

— Къде другаде да е, деца? Освен на небето. Да, на небето. И куполът на църквата представлява небосвода.

Али ми повярва, но нашето съмняващо се във всичко момиче не се стърпя да не възрази:

— Вие откъде ги знаете всички тези неща, инспекторе?

— От майка ми ги знам, Зейнеб! Тя особено много се интересуваше от „Ая София“. Най-малко десет пъти сме идвали в музея. Когато бях дете, разбира се. Та повечето от наученото съм забравил вече. Но никога не ще забравя тези ангели, обгърнали всичко с крилата си — мозайките с Исус Христос, фреските. Например чувал съм, че „Ая София“ е изградена при Юстиниан, но не знаех колко важна личност е бил. Както ми каза Лейля, бил е толкова значим император, колкото и Константин.

Щом чу името на Лейля, Али моментално се смръщи.

— Още ли се доверявате на тази жена, шефе?

Съмненията му не бяха неоснователни. Тази нощ тя ни накара напразно да чакаме пред Маркиановата колона. И още по-лошо — докато ние се мотаехме там, убийците преспокойно са докарали жертвата си тук и са изчезнали. От друга страна, нямаше никакъв признак, пък и не разполагахме с нито едно доказателство, че Лейля Баркън е направила това съзнателно. Освен това аз я бях принудил да каже какво мисли за тези неща. И тя, без да направи достатъчно проучвания, без да изследва нещата в дълбочина и без да ги обмисли достатъчно, набързо беше казала първото, което й беше хрумнало. Само по себе си, посоченото от нея място си беше твърде логично. Как можеше да отгатне жената какво са намислили убийците? Но ако изкажех мислите си, Али отново щеше да започне да спори.

— Никога не съм се доверявал на Лейля Баркън — отвърнах аз. — Но в това разследване тя много ни помогна. Ако не беше тя, нямаше да получим толкова сведения за Недждет Денизел. Освен това ни разказа и много важни неща от историята на Истанбул. Например за тези монети…

Зейнеб отново ни прекъсна:

— Човекът е бил архитект.

Докато ние спорехме, тя беше извадила личната карта на жертвата, за да установи самоличността й:

— Архитект Теоман Аккан, роден в Истанбул.

Още докато изчиташе данните, в погледа й се промъкна съмнение.

— То не е хубаво да се говори така за умрелите, но няма да се учудя изобщо, ако и този приятел се окаже забъркан в тъмни дела и закононарушения.

И аз си мислех съвсем същото. Утре вече щяхме да знаем, но най-вероятно този архитект, на име Теоман Аккан, ще се окаже не съвсем чист. Али не възрази, значи, и той споделяше нашите мисли. Това, в което не бяхме сигурни, бе какво целяха убийците, отнемайки живота на тези хора. Припомних си думите на Лейля Баркън от днешния ни разговор: „Важното е да се разбере дали тези престъпления са свързани с града, или с владетелите му?“. За да привлекат вниманието ни най-напред към Византион, убийците оставиха първата жертва в Сарайбурну. За да подчертаят значимостта на първия римски император, завладял града и превърнал го в столица, оставиха втората жертва пред Константиновата колона. Пренебрегвайки обаче такъв велик и прочут император като Теодосий, те оставиха третата жертва пред най-великолепния триумфален вход към града — Златната порта, свързвана с името на неговия внук, немного известния Теодосий ІІ. А ето че сега оставят четвъртата жертва пред най-величествения за времето си храм, придал на града изключителна святост. Да, изглежда, намерих отговора на зададения от Лейля Баркън въпрос — убийците не се интересуват от владетелите на града, а от самия град. Следователно не са придали кръстообразна форма на оставеното мъртво тяло, а отново са се опитали да ни посочат местата на следващите си убийства.