Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Императорът гледаше към „Света София“ — най-внушителният храм на света, подобен на свещен облак, надвиснал над Константинопол, пазител на града от всички злини. Гледаше към омагьосващия храм, дарен с божествената светлина. Към чудодейната постройка, която нямаше равна на себе си и правеше и града, над който се извисяваше, също толкова несравним. Към божествената гледка, родена от сливането на човешкия ум с човешкия дух. Гледаше към „Света София“ — най-големият, най-просторният, най-високият, най-светлият храм, който някога беше издиган.

Император Юстиниан съзерцаваше „Света София“. Сляла божествеността и мъдростта в себе си. Съзерцаваше красотата, която само вярващият дух би могъл да сътвори. Храмът, който доказваше, че градът, украсен със светилищата на изгубилите силата си безброй много богове, принадлежи вече само на един бог — християнския. Гледаше към най-величественото светилище в града, възвеличаващо този бог. Към най-великолепната постройка, която придаваше неповторимост на придобилия римски облик град, докоснат от новата вяра. Божият дом, който представяше пред погледа на всички могъществото, изискаността, величествеността, богатството на императора.

Юстиниан гледаше към дома на Бог. Добрият Бог, който винаги му помагаше. Беше му разчистил пътя към двореца, макар да не принадлежеше на аристокрацията. Още преди да стане император, го направи човек, от когото зависеше съдбата на Рим. Чичото на императора беше тайната сила зад гърба на Юстиниан. Неговите ум, сърце, храброст и съвест. Да, Бог винаги е бил добър към него. Дори когато се уплашеше, Бог го даряваше с безстрашие. Макар самият Бог да не обичаше страхливците. Не беше го напуснал даже когато правеше най-големите си грешки. Защото Бог не обичаше глупаците. Не се разгневи и на най-безсрамните му постъпки. Макар че не обичаше негодниците. Но без съмнение най-ценният дар от Бога беше Теодора.

Юстиниан гледаше към храма, издигнат в дар на Бога. Теодора стоеше до него. Величественият храм беше знак на благодарността му към Бога. Но императорът беше не по-малко благодарен и за другото — за стройната като кипарис Теодора, която беше винаги до него. Ако империята беше прекрасна аленочервена ябълка, едната й половина беше Юстиниан, другата — Теодора. Сам Бог му го беше прошепнал тайно. И той я пазеше като безценен Божи дар. Въпреки че не беше дошла от Йерусалим. И че мястото, от което идваше, далеч не беше свещено — преди да стане императрица на Рим, тя беше императрица на римските проститутки. Най-невероятната танцьорка, която бяха виждали някога римските сцени! Некоронованата кралица на римските клоаки.

Теодора стоеше до своя император в най-щастливия зимен ден на Константинопол — денят на завършването на храма. Най-сетне, след петгодишно строителство, той беше съграден. След пет години на всеотдайност, ум, работа и страст, най-новият Божи дом се беше извисил в цялата си прелест насред този древен град. Сега и двамата — императорът и императрицата, безумно влюбени един в друг, свързани от взаимната си страст, двете родствени души, повярвали една на друга, не откъсваха поглед от въплътената си мечта. Нежната ръка на Теодора беше в дланта на Юстиниан. Като птиче, сгушило се в мощната императорска длан, сякаш за да се предпази от всички злини на света. Но дали беше така? Дали тя се уповаваше на него, или обратното, той на нея? Улицата я беше научила на много повече неща, отколкото би могъл да знае един император, възпитан във висшите школи на Римската държава. Без Теодора Юстиниан не би бил това, което бе. Ако не беше Юстиниан, нито Рим щеше да преживее отново златния си век, нито Константинопол щеше да се възправи от пепелищата.

Теодора стоеше до Юстиниан и гледаше към „Света София“. В римските бардаци беше познала цялата низост, на която бе способен човекът. Във войнишките палатки беше разбрала човешката жестокост, в леглата на римските аристократи беше се сблъскала с най-голямото лицемерие, на което бе способен човек. И затова дори не трепна, когато народът на Константинопол се беше разбунтувал. И никак не се учуди, че римските благородници се присъединиха към въстанието на низините. Не се уплаши, когато Константинопол пламна в пожари. Дори не помръдна, когато Юстиниан искаше да избяга от града. Без да изгуби и капчица от самообладанието си, тя го хвана за ръката, погледна съпруга си в очите, като майка сина си, и му каза с мекота в гласа, но твърдо: „Ти си император, смъртта ще те възвиси повече от бягството. Но има и по-добър изход от това, да загинеш — и той е ти да убиваш“.