Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Шефе, вижте това!

Обърнах глава и видях някакъв слаб, висок мъж, с нахлупен ниско над лицето си тъмен каскет, сякаш за да не го види никой, да бута със зор по утихналия вече булевард количката си за събиране на боклуци. Отговаряше точно на описанието на двамата бездомници, които намерихме на „Чемберлиташ“ — тънък и дълъг като зарган, с лице, потънало под каскета, сякаш за да го скрие от погледите на хората. Взрях се в пакета, натоварен на ръчната количка, която оня буташе пред себе си. В него имаше нещо голямо. Може би труп? Трепнах развълнувано. Изчакахме мълчаливо мъжът да се отдалечи.

— Обади се на Екрем да имат готовност! — прошепнах на Али, когато мъжът отмина десетина метра от нас.

Извадих пистолета си и го заредих. След няколко минути излязохме от колата и последвахме съмнителното лице. Както и очаквахме, той се приближаваше към Маркиановата колона. Истина ли беше? Открихме ли най-сетне убиеца? Усетих как гърлото ми пресъхна. Забелязах и как ръката ми с пистолета леко потрепна. Вдигнах глава и срещнах погледа на Али. И той беше в същото състояние като мен — облизваше с език пресъхналите си устни, но бях сигурен, че ръката му не трепва. И двамата ускорихме крачка — разбирахме се без думи, бяхме свикнали от работата си през годините. Екипът на Екрем трябва също да беше го приближил. Ако съмнителният побегнеше надолу — щяха да го хванат. Щом стигна до колоната, мъжът взе да се оглежда — първо надясно, после наляво, все едно се боеше да не го види някой. Докато се молех вътрешно да не забележи хората на Екрем, оня внезапно свърна назад и ако в последния момент не се бяхме хвърлили зад някакъв стар модел мерцедес, щеше да ни види. След като се увери, че наоколо няма никой, отново погледна към колоната. Докато ние развълнувано очаквахме да извади труп от найлоновия чувал върху ръчната си двуколка, мъжът преспокойно се приближи до колоната. Огледа се още веднъж, разкопча си панталона и започна да пикае върху многовековния исторически паметник. Дали защото останахме с излъгани очаквания, дали заради простотията на тоя нещастник, която направо ни потресе, не издържах и се развиках колкото ми глас държи:

— Какви ги вършиш тук бе!

Съмнителният прекъсна пикаенето си и панически започна да си закопчава панталона. Точно тогава пристигна и Екрем. Насочи пистолета си към мъжа с каскета. И другите двама цивилни полицаи малко по-отзад бяха насочили дулата си към него.

— Лягай! Лягай на земята! Лягай!

Мъжът, видял се внезапно ограден от въоръжени мъже, уплашено вдигна ръце, без дори да успее да си вдигне ципа.

— Добре, добре, бате, само не стреляйте! — объркано нареждаше той и се просна послушно в локвата пикня, която беше направил преди малко.

Али очевидно все още не беше изгубил надежда и с бързи крачки стигна до двуколката с чувала. Затъкна пистолета на кръста си и го развърза. Бръкна вътре и затършува, но изваждаше само купчини хартия, консервени кутии, бирени шишета, пластмасови купи. Имаше всичко, само не и трупове в тоя чувал. Никакви тела — ни на живи, ни на умрели! Дори в нощната тъмнина се виждаше силното разочарование, изписало се върху лицето на помощника ми. Като не откри каквото търсеше, неистово и ядно се разкрещя на просналия се на земята човек:

— Къде е бе! Къде е трупът?

— К-к-акъв труп, бате? Аз само пикаех! — трепна уплашено лицето на вехтошаря, проснал се долу с ръце на тила си.

Побеснелият Али натисна с крак главата му. Лицето на нещастника потъна в разкалялата се от собствената му пикня пръст.

— Не лъжи! Наблюдавахме те! Оглеждаше се наоколо! Къде са другите ти авери! Къде паркирахте микробуса бе?

— Какъв микробус? Какво наблюдение? Честна дума, аз само си пикаех, братко…

Али го сграбчи за врата и го изправи.

— Вече не ще ни избягаш, синко! — рече му той и го разтърси. — Казвай, къде са останалите ти другари?

Точно в тоя миг телефонът ми се раззвъня.

— Ало, шефе!

Щом само чух гласа на Зейнеб — и мислено си отдъхнах. Още като срещнах глуповатия поглед на вехтошаря и видях окаляното му лице, бях съвършено сигурен, че сме хванали грешния човек. Но все пак исках да го чуя и от нея.

— Слушам Зейнеб, какво има?

— Намерихме нов труп, господин главен инспектор… — отчаяно ми предаде новината, за която имах предчувствие.

— Къде? — само я попитах примирено.

— При „Ая София“… в пресечката до църквата.