Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Ама че смешна работа! — рече развеселен той, потъвайки в коженото си яке. — Някакъв губернатор издига статуя на императора, за да му се подмаже, а народът създава цяла легенда около нея!

Въпреки тези му приказки, и той не можеше да откъсне поглед от колоната. А може и да не я зяпаше, а само погледът му да беше прикован в една точка, заради натрупалата се тридневна умора. То и аз, ако се отпуснех — спокойно можех да се унеса така, както си седях в неудобната седалка на моята ветеранка. За да не заспя, заразпитвах за последния убит:

— Значи, и третият убит не е бил много обичан от колегите си?

— Ъммм — обади се Али, изправяйки се от отпуснатата назад седалка. Наистина се е бил унесъл! Но бързичко се съвзе: — За Шадан Дуруджа ли ме питате, шефе? Ами така си е — много-много не скърбят за него във вестника, където работи. Вярно, никой не каза: „Добре, че се е случило!“, но и не видях никой да пролее дори една сълза за покойния. Разпитах неколцина, които опитаха да се отърват със стандартни лафове. Мисля, че проучването на Зейнеб е точно — май Шадан е бил нечистоплътен като журналист.

— Също като останалите жертви… не му е чиста работата.

— След това прибрах тефтерчето със записките от бюрото му и харддиска на компютъра му и ги занесох в лабораторията — продължи Али, сякаш не бе чул думите ми. — В тефтерчето нямаше нищо, което да ни свърши работа. Само бележки за новините, които е писал, набързо нахвърляни чернови. И телефоните на двама души, които е щял да интервюира. Зейнеб даде харддиска на малките, компютърджиите, и утре ще разберем какво има на него.

Имаше толкова много неща, които очаквахме да научим утре: чии са отпечатъците, открити от Зейнеб върху рамките на гравюрите в дома на Недждет Денизел, защото бяха се припокрили един върху друг от многото докосвали ги хора и трябваше да се изчистят; Зейнеб беше дошла към десет в управлението с отпечатъците, преди ние да отидем да чакаме около колоната; този път не беше забравен и Крал Визас — за да не умре от глад и жажда, Али специално беше наредил да оставят симпатичния папагал временно при един негов доверен любител на птици. Шегата настрана, Зейнеб беше свършила много прецизна и пипкава работа в дома на първата жертва. Но след като вкараха всичките в компютъра, тя трябваше да работи до сутринта, за да сравни и уточни всичко за всеки един от множеството насложили се един върху друг пръстови отпечатъци. Изглежда, и изследването на колата на Йомерови щеше да приключи едва утре. И още нещо доста важно беше отложено за утре — списъкът на вещите лица в общината, които Али трябваше да получи, заради някакви проблеми с компютрите им. Лошото бе, че когато получим утре всички тези данни, съществуваше вероятност да не стигнем до някакъв резултат. Какъв ти резултат — можеше дори да не открием и най-малката следа. Размърдах се, изнервен от тези си мисли. Болката в лопатките ми се обади моментално. Явно много яко ме беше ударил с тоягата оня, Йомеровият брат. Но това не беше зле — поне щеше да ме държи буден.

— Кога за последно Шадан Дуруджа е напуснал редакцията на вестника, казваш? — попитах аз, уж мъчейки се да си спомня.

— Във вторник вечерта. А в сряда не се е появил изобщо. Тъй като рубриката му излиза в събота, там изобщо не обърнали внимание. Пък и нали колегите му нещо го недолюбват, та никой не се заинтересувал…

Докато Али приказваше, умът ми се завъртя около начина на работа на убийците. Три жертви за три дни. Ако всеки ден отвличат някого… Не, тези не оставят нищо на случайността. Най-вероятно са отвлекли Шадан Дуруджа във вторник вечерта, когато е излизал от вестника. Убили са го, но са изчакали да му дойде времето, преди да го закарат до Алтънкапъ. Защото е трябвало преди това да оставят трупа на втората жертва — Мукаддер Кънаджъ, при Чемберлиташ. Той пък е бил убит във вторник преди десет часа̀, а както отбеляза и Зейнеб, Недждет Денизел е възможно да е бил убит преди два часа̀ в понеделник през нощта. Значи, е възможно убийците да залавят следващата си жертва още преди да са оставили предния труп на определеното от тях място. Значи, имахме си работа с много добре организирана банда убийци. Екип от много умни, ловки, безмилостни и решителни хора. Можеше ли да са Йомер и братята му? Не, не мислех така. Макар обследването на камионетката им за превозване на месо да не беше приключило, бях сто на сто сигурен, че Йомер ще се окаже невинен. Адем Йездан и хората му повече пасваха на този профил. Но защо той да желае смъртта на хората, с които е бил в съдружие? Освен ако не са знаели някаква важна тайна. Такава, че да го пратят право в затвора. Защо пък не? И Адем Йездан, и жертвите изобщо не са света вода ненапита. От друга страна, не биваше да пропускаме вероятността Намък Караман и дружеството му за защита на Истанбул да са замесени. Ами ако истинската цел на убийците е да накажат хората, които вредят на града? В такъв случай имаше по-голяма вероятност заподозрените от тая втора група да са виновниците за престъпленията.