Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Защо не ми казахте това по-рано?

— Не съм ли ви казал? Сигурно защото съм мислел, че не би ви заинтересувало. Както и да е… — опитах се аз да омаловажа въпроса й.

Но тя не остави тази работа така.

— Чакайте, чакайте, Невзат бей. — Гласът й звучеше обидено. — Нямате ли ми доверие?

— Не, моля ви, от къде на къде си го помислихте?

— От това, че скрихте информацията си от мен. Ако се съмнявате в мен, моля ви, кажете ми го направо!

— Напразно се обиждате — за кой ли път най-хладнокръвно излъгах аз заради професията си. — Ако беше така, ако ви нямах доверие, щях ли да си сътруднича с вас?

Изглежда, че я бях убедил, но не се сдържа да ме предупреди:

— В такъв случай, моля ви, не крийте информация от мен. Защото ако не са ми известни подробностите, мога да ви насоча в погрешна посока. А не бих искала да нося такава отговорност!

Дори не опитах да се защитя.

— Мисля точно като вас! И това, че не съм ви съобщил тези подробности, не е, защото ви нямам доверие. Толкова неща са ми на главата… Но и вие трябва да ни кажете всичко.

Съмнение плъзна по лицето й, но напрежението й отмина и тя тихо и доверително отвърна:

— Точно това правя!

— Обаче не ни казахте, че Намък се е опитал да набие Недждет Денизел! — Изчака да довърша фразата си, гледайки ме с леко присвити очи. — Днес разговаряхме с един от хората на Адем Йездан, важен човек. Той ни каза, че Намък е понечил да души Недждет Денизел, стискайки го за гърлото. И ако хората наоколо не са се намесили, за малко е щял да го убие.

— Лъже! — избухна тя. — Никой никого не се е опитвал да убие!

— Значи, това не се е случвало?

Млъкна и се загледа за миг надолу, в сребристите гърбове на рибите, плуващи над множеството дребни монети, хвърлени за късмет във водата през парапетите на платформата.

— Случи се! — отвърна, откъсвайки поглед от водите. — Не беше правилна постъпката на Намък, но Недждет напълно си го беше заслужил. — Спря и отново ме загледа право в лицето. — Преди година бяхме излезли от един семинар за превръщането на района на „Султан Ахмед“ в музейна зона. Имаше и малък коктейл. Недждет не участваше в семинара, но беше дошъл на коктейла. Беше подпийнал. Тръгна направо към нас. Стояхме с Намък един до друг. Той се развика, сочейки го с пръст: „И какво намираш в този дивак?“. Не му отвърнах, а само хванах Намък и му казах да си вървим. Той също запази самообладание и се съгласи да си тръгваме. Но Недждет не го оставяше на мира и продължаваше да го обижда: „Мина вече модата на такива нещастници, той е човек на миналото. Не разбираш ли, че всичко свърши — и левичарството, и екологията?“. И както приказваше, ме хвана за рамото. „Пусни ме!“ — предупредих го аз. Но той се запъна: „Не, няма да пусна — нито рамото ти, нито теб!“. И тогава Намък се обърна, хвана дясната ръка на Недждет, свали я от рамото ми и любезно го предупреди: „Пиян си, осъзнай се!“. Тези думи още повече вбесиха Недждет и той понечи да удари Намък с юмрук: „Пусни ми ръката! Ти кой си, че да ми блъскаш ръката?“. Но Намък беше подготвен и се отдръпна, за да избегне удара. Недждет обаче загуби равновесие и почти падна на земята. Пак Намък го предпази да не се строполи. Но Недждет, който не съзнаваше какво прави, се възползва от това положение и залепи плесница на Намък. Това беше последната капка, преляла чашата. Намък също загуби самообладание и в яда си хвана Недждет за гърлото. Едва го отделиха от него. Ето как се случи това.

Поклатих глава одобрително.

— Донякъде Намък е бил принуден да се отбранява.

— И мен, не само себе си! — допълни тя. — Както казах и по-рано, Намък е кротък. Всъщност и Недждет разбра, че не е прав. На следващия ден ме потърси и ме помоли да му простя, че бил много пиян. А аз му отвърнах, че трябва да се извини по-скоро на Намък, и му затворих телефона. Недждет се свивал, молил и Намък го извинил. След което Недждет ни покани на обяд. За да изглади свадата помежду ни. Ние приехме. Поговорихме си, видяхме се и всичко свърши гладко.

Нямаше смисъл да я притискам повече за това.

— Разбирам. Значи, приключили сте с тази случка. Да се върнем на разследването. Та какво казвахте?

— Вие разказвахте — заговори тя и тръгна отново. — Че ръцете на жертвите като върха на стрела сочели в определена посока. Накъде всъщност?

Положението на трите трупа отново премина пред очите ми.

— Ръцете на Недждет сочеха към „Чемберлиташ“. Тези на Мукаддер Кънаджъ, когото открихме на „Чемберлиташ“, сочеха по посока на затвора в „Йедикуле“. А пръстите на Шадан Дуруджа, открит снощи почти пред стените — към Златната порта. По-скоро, зад Златната порта.