Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Не, нямате нужда от мен, вие там с Али ще можете да вземете писмените им показания.

Разделих се с Али и избягах от шумната тълпа туристи по площад „Султан Ахмед“. Слизайки по полутъмните каменни стълби на Цистерните, може би едно от най-тайнствените места в Истанбул, изпитах усещането, че пред мен се разкрива някакъв друг, приказен и нереален свят. Умът ми обаче беше все още в плен на делата в полицейското управление. Макар, както беше наредил директорът Мюмтаз, да бяхме взели писмените показания на Ерджан и хората му. Нищо ново не добавиха, само повториха вече казаните неща. Дори забравиха да споменат, че са били в къщата на Недждет не само да вземат нумизматичната му колекция, но и папагала му Крал Визас, та се наложи ние да им го припомняме. Нямаше никакво противоречие в показанията им, въпреки че ги разпитахме поотделно. Изглеждаха искрени, особено Феттах и Съддък отговаряха съвсем откровено и честно на всеки зададен от нас въпрос. Но не такова беше впечатлението ми при разпита на Ерджан. Макар да нямах никакво доказателство, бях сигурен, че крие нещо от нас. Но поради светостта на закона трябваше да пуснем съмнителния бивш полицейски служител, а далите искрени показания Феттах и Съддък да предадем на прокурора.

Зейнеб все още не беше пристигнала в управлението. Сигурно продължаваше да претърсва къщата на Недждет Денизел за улики. Не беше приключило и обследването на пикапа за месо на Йомерови. Преди да се запътя към Цистерните, изпратих Али във вестника, в който работеше последната жертва — Шадан Дуруджа. Защото три пъти жененият и развеждан журналист нямаше нито един близък в Истанбул. Единственият син от първата му съпруга учеше в Лондон. Може би щяхме да получим някаква информация от колегите му, и което беше още по-важно — достъп до кореспонденцията му в компютъра. Като свършеше работата си във вестника, помощникът ми трябваше да отиде и до общината да вземе списъка на вещите лица в комисията от Ниязи, колегата на Мукаддер Кънаджъ. Всъщност след убийството на журналиста вероятността да убият някой друг член от тази комисия бе твърде намаляла, но така може би щяхме да имаме възможност да открием дали има нещо общо между жертвите, ако не и да се натъкнем на нещо неочаквано, убягнало от вниманието ни до този момент. Затова предупредих Али да си отваря очите и да не пропуска и най-малката подробност.

Въпреки това все пак не бях напълно спокоен, докато слизах надолу по стълбите на Цистерните с кожената чанта с инвентарните колекционерски книги и монетите, намерени в ръцете на жертвите. Чувствах, че има нещо, което е трябвало да направя, но не съм. И как бих могъл да съм спокоен, като три дни поред всяка нощ вилнееше някакъв убиец или убийци, които сякаш си играеха на котка и мишка с нас? От първото престъпление до сега нито бяха променили стила си, нито бяха спрели убийствата, нито ни бяха оставили каквато и да било следа. Изобщо не се притесняваха от полицията, нещо повече, дори се подиграваха с нас. Но нямаше място за изнервяне, защото загубехме ли самообладание дори само за миг, щяхме да започнем да правим грешки. Не беше никак лесно да сдържаме гнева си, особено когато всеки ден в Истанбул имаше по една жертва. И три дни поред — никакво реално доказателство, нито следа, нито някаква нишка, която да ни помогне да разплетем случая. Не смятах, че Йомер Екинли и братята му са извършителите. Можеше да е Адем Йездан или Намък Караман, можехме да се усъмним и в Лейля Баркън, но за открилия по мистичен път собственото си „аз“ Йомер беше ако не невъзможно, то поне изключително трудно да отнеме човешки живот.

Стъпало по стъпало по каменната стълба, подпирайки се от лявата страна, слизах все по-надолу, докато пред мен не се откри невероятна гледка, пропъдила за миг всичките ми тежки мисли. Застинах пред нея като омагьосан, забравяйки и за убийствата, и за Лейля Баркън и нейния любовник, без да мога да направя и крачка напред. Пред краката ми се разстилаше огромно, полуосветено, омагьосващо езеро, отразяващо наредените в редици една зад друга колони със странни капители, проблясващи във водите като растящи великани. Вярно, не за пръв път идвах в цистерните под земята, но всеки път изживявах едно и също чувство. Нещо като пътуване във времето. По-точно — на загуба на усещането си за време. Толкова въздействащо бе това място, че сред толкова многото исторически места, които бях посетил — и в Истанбул, и не само, то оставаше като запечатано в паметта ми. Бе единственото, където губех връзката си с настоящето и изцяло потъвах в историята. Където и да обикалях — било дворец, построен преди хиляди години, било медресе, църква или светилище — винаги усещах, че не съм в миналото, а в днешния ден, и че само след малко, щом си тръгна оттам, отново ще се върна в обитавания от мен свят. Колкото и пъти да идвах в подземните цистерни обаче, колкото и пъти да усетех в дробовете си техния влажен въздух, колкото и пъти да се изгубех сред гората от колони, се чувствах много далеч от съвременния живот, течащ само на няколко крачки от мен; все едно се бях пренесъл в друго време и в друго измерение.