Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Добре, Али. Били стари приятели — и какво от това? За какво има да се ядосваш?

Но Али нямаше вид, че толкова лесно ще се успокои.

— И аз така си помислих, шефе. И реших, че след като Ерджан е пенсиониран полицай, сигурно се познават отдавна. Но Ерджан дръпна директора настрана и нещо му зашушна на ухото. А оня го слушаше съвсем внимателно и с интерес. След което се обърна към мен и строго ми нареди: „Инспектор Али, началник Ерджан и адвокатът му ще бъдат в моя кабинет. Доведи и двамата задържани, там ще се срещнат с адвоката си“. Аз понечих да му възразя, но той не ми обърна никакво внимание и ме отряза: „Прави каквото ти казвам!“.

Случваше се точно онова, от което най-много се страхувах — пак някой от големите си пъхаше носа в нашето разследване.

— А ти какво направи? — попитах го, мъчейки се да прикрия растящия в мен гняв.

— Какво да направя, шефе? Дойдох при вас. Вие сте моят началник, каквото ми наредите — това и ще направя.

Това е той, нашият Али! Въпреки че често ме изкарваше от нерви с грубостта и недодялаността си, имаше безстрашно сърце! Който и да му се изправеше насреща, щеше да се бие докрай за онова, в което вярваше! Но трябваше да го държа настрана от тези борби, твърде млад бе още! С един удар можеха да го отвеят и да го затрият като професионалист. Ако някой ще гори, по-добре да съм аз — и без това ми идваше нанагорно! Както казваше и Евгения, щях да зарежа всичко и да се свърши дотук. Но за него беше по-различно.

— Разбрано, Али! — казах аз след известно мълчание. — Правилно си постъпил. Ти върви долу, при арестуваните, и не позволявай на никого да говори с тях без мое нареждане!

— Ами ако дойде адвокатът! — смело проблеснаха очите му.

— И с него не им позволявай да се срещат! Който и да е — да чака, докато аз не дойда. Ако някой възразява — ще им кажеш, че имаме съмнения за тероризъм и че провеждаме тайно разследване. Имаме право да държим заподозрените двайсет и четири часа, без да се срещат с никого.

— Не се безпокойте, инспекторе! — отвърна той, и обнадежден, си повтаряше на излизане: „И най-високопоставеният да дойде — не може да се срещне с двамата дангалаци!“.

Тъкмо щях да изляза и аз, когато телефонът ми се раззвъня. Беше Лейля Баркън.

— Здравейте, госпожо Баркън! Как сте?

— Здравейте, Невзат бей! Благодаря, добре съм. Но по новините чух, че има още един убит.

Гласът й излъчваше любопитство. Дали беше професионално? Или се тревожеше какво е открила полицията за убийствата?

— Жалко, но е така — отвърнах, опитвайки се да прикрия съмненията си в момента. — Освен това трупът е оставен на място, където не предполагахме, че ще го сложат.

— Така е. Оставили са го някъде около затворите в „Йедикуле“, нали?

— Всъщност при Златната порта.

— При Златната порта ли? — Настъпи мълчание. — Порта Ауреа… Най-внушителната порта в крепостните стени. А монета? Оставили ли са пак монета?

— Да, май е на Теодосий…

— Теодосий ли? Трябва да е Теодосий ІІ. Той е изградил Златната порта.

— Възможно е. Може да е Теодосий ІІ, а ние грешно да сме го прочели.

— Аз мога ли да видя монетата?

И аз исках да се срещна с Лейля Баркън. Най-малкото за да разбера за кой император е сечена монетата. Да разбера защо убийците са избрали точно монетите на крал Визас, на Константин и на не знам кой си поред Теодосий, та по този начин да получа някаква идея за евентуалното място, където ще бъде оставена следващата жертва.

— Разбира се! Когато пожелаете.

— Да се срещнем към пет часа някъде около Цистерните?

— При Цистерната на базиликата ли?

— Към четири часа ще имам среща там, и с вас можем да се видим на същото място.

Гласът й отново прозвуча някак властно, сякаш разговаряше с някой от подчинените си. Като видя, че се умълчах, реши, че съм се засегнал.

— Ако ви е удобно, разбира се.

— Разбира се, че ми е удобно, Лейля ханъм! — весело отвърнах аз, да не почувства, че наистина ме е засегнала. — В пет ще бъда там.

Затворих й, но мисълта, че тя може да е убиецът, не ми излизаше от ума. В момента обаче имах по-важен проблем за решаване. И за да не губя време, ускорих крачка, запътвайки се към кабинета на директора Мюмтаз.

Кабинетът на Мюмтаз беше поне два пъти по-голям и по-светъл от моята стая. Когато влязох вътре, разговорът вече доста беше напреднал. Мюмтаз дори не беше седнал на мястото си, а както правеше винаги, когато му идваха високопоставени посетители — валията или по-висшестоящите от него директори по сигурността, ги настаняваше на отсрещните кресла, а самият той стоеше прав. Ерджан беше висок и слаб мъж, с прошарени коси и сплъстена брада, обут със скъпи обувки, а трийсетинагодишният мъж до него, среден на ръст, с пригладени назад и така прилепнали от брилянтина коси, че сякаш току-що е излязъл от банята, сигурно беше адвокатът. Докато си сърбаше кафето, Мюмтаз забеляза, че съм влязъл в стаята, но нито се почувства неудобно, нито се разтревожи, напротив, усмихна ми се, все едно ми се е зарадвал.