Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Празна е! — разочаровано промълви Зейнеб. — Съвсем празна е! — Обърна я към нас. — Взели са абсолютно всичко!

Наистина тайното отделение, предназначено да скрие монетите, беше празно. Зейнеб се протегна към рамката на „Ая София“, която беше точно до свалената преди малко от нея гравюра на джамията „Фатих“. По същия начин намери тайника. Много жалко, но и тази кутия беше празна. За да сме сигурни, отворихме рамките и на седемте изображения и проверихме всичките тайници. Уви, там нямаше нито бронзови, нито железни, нито сребърни, нито златни монети. Кадифените кутии до една бяха празни!

След като не открихме нумизматичната колекция в дома на Недждет, подкарахме Феттах и Съддък към управлението. Обаче оставихме Зейнеб там, защото бяха открити доста различни отпечатъци. Тя трябваше да ги изследва, особено тези по рамките на гравюрите. Али пък щеше да се заеме с двамата охранители. Те наистина бяха искрени в показанията си, но казаното от тях трябваше да бъде и надлежно записано. Трябваше да се установи имаха ли разрешителни за оръжие и още по-същественото — имаха ли право да го носят извън работното си място? Възползвах се от неочакваната пауза и отидох да хапна нещо. На долния ъгъл на улицата, където беше управлението, Джавит уста Менгенлията предлагаше вкусни ястия — стар боб, пилаф, и след като заситих глада си при него, отново се запътих към кабинета си. Там намерих Али да ме чака. Дишаше тежко и имаше вид на човек, когото са предали.

— Шефе, според вас що за човек е директорът Мюмтаз?

Какво всъщност ме питаше младият ми помощник? От къде на къде сега пък намеси Мюмтаз?

— Добър човек е. Защо?

— Като се замисля — доста странно се държи…

— Али, карай без заобикалки. Разказвай, какво се е случило?

Седна и преди още да се настани удобно, порой от думи се заизлива от устата му:

— Долу дойде адвокатът на Феттах и Съддък…

— Имат право, ще дойде, разбира се, какво от това?

— Но с него е и Ерджан Сунгур…

Бях чувал това име, но не се сетих веднага.

— Кой беше тоя?

— Шефът на оная охранителна фирма — „Звезда и полумесец“.

Спомних си — Феттах го беше споменал.

— Бил е бивш полицай, нали?

— Да, бил е директор на управлението. Каза, че искал да се срещне с Феттах. А аз му викам: „Как ще се срещате, като и вие сте един от заподозрените? Вие сте ги пратили в къщата на Недждет… Всъщност вие сте, който трябва да даде показания“. А оня ми се хили гадничко и вика: „Не знаете кой съм аз!“. А аз най-учтиво му отговарям: „Който и да сте, трябва да спазвате законите“.

Силно се съмнявах, че Али е бил чак толкова внимателен, но в случая беше съвършено прав.

— Правилно си постъпил! А сетне какво стана?

— Ерджан все едно не разбра… „Аз съм бивш полицейски началник“, ми вика… А аз го прекъсвам и му казвам: „Господине, и министър на вътрешните работи да сте, няма значение, аз съм принуден да ви арестувам…“.

Мога да се закълна, че изобщо не е използвал думичките „господин“, и „принуден съм да ви арестувам“. Може и да не го е нарекъл „говедо“, както Феттах и Съддък, но сто на сто се е държал грубичко и с Ерджан, особено след като е разбрал, че оня е бивш полицай. Защото също като мен, и Али никак не обичаше ония колеги, които се бяха забъркали в някакво престъпление.

— Като ме видя как реагирам, самочувствието му взе да се изпарява и тъкмо да го заведа и да взема показанията му, се появи директорът Мюмтаз. Само като го видя и като го запрегръща: „Ерджан, скъпи!“. И оня също не остана по-назад: „Слава богу, че се срещнахме!“. Пред очите ми се прегръщаха бе!

Най го мразех това — ти се трепи, с хиляди усилия се опитвай да разрешиш някое сложно престъпление и изведнъж директорът ти или някой висшестоящ началник застава зад някой от заподозрените! Оказва се или негов роднина, или някакъв близък. И ти връзва ръцете, и ти създава пречки на всяка крачка! На кое повече да те е яд — че се забавя разследването или че шефът ти се е оказал негодник! Ако не правиш каквото ти каже, значи, си търсиш белята, ще се заяде с теб. И при първия удобен случай ще те унищожи! Това е то престъпният свят — и да си в рамките на закона, не можеш да избегнеш удара — негодникът така ще ти се нахвърли, че няма спасение! А може и Али да преценява нещата погрешно, възможно е директорът Мюмтаз да не е имал намерение да се намесва в разследването. Да не е схванал ситуацията и само да се е държал по-свободно със стар приятел. Макар да не бях много убеден, се опитах да омаловажа случката, за да не наливам повече масло в огъня: