Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

В този миг се откриха двата му едри заешки зъба отпред. За зла врага, Аллах го беше създал огромен здравеняк, но както беше белязал Феттах с женствени очи, така беше надарил и Съддък със заешки зъби, които разпръскваха естествения страх, внушаван от масивното му телосложение.

— Защо Ерджан ви изпрати тук? — попита Зейнеб, която също като мен искаше веднага да мине към същината на нещата. — Какво търсехте в къщата?

— Дойдохме да вземем парите — откровено си призна Феттах. — Като казвам „пари“, значи, за исторически пари иде реч. Такива, каквито ги има по музеите, значи… От злато, сребро, желязо, такива, значи.

Изглежда, най-сетне бяхме стигнали донякъде! Едва сдържайки радостта си, го попитах:

— Искаш да кажеш, старинни монети?

— Да, господин главен инспектор! — с облекчение каза той. — Монети. Това… от монетите, онова нещо… как беше? — мъчеше се да си припомни точната дума охранителят.

— Колекция от монети ли?

— Да, точно това, Господ да ви поживи! Точно това — колекцията. — Видя, че отново не се справя добре, и се усмихна някак си по детски: — Е, туй, дето го казахте бе, инспекторе.

Съддък също се намеси:

— Но щяхме да вземем и папагала. — Адем бей му го беше подарил на Недждет. Сега, като няма кой да го гледа, щеше да си умре от глад, та щяхме и него да приберем.

Феттах го изгледа строго, все едно му казваше: „Защо говориш, без да те питат?“.

Канарата със заешките зъби се засрами и наведе глава.

— Но дойдохме най-вече за да вземем монетите. Разбира се, бяхме нащрек, понеже Недждет бей беше убит. И затова отворихме вратата с извадени пистолети. За да се защитим. Не е лесна тая работа, душичката му е мила на всеки. А като влязохме — и видяхме инспекторите Али и Зейнеб. И като викна инспектор Али „Полиция!“ — ние побягнахме. За да не се сбием де.

— И още как побягнахте! — вметна Али с подигравка. — Като хрътки! — Погледна към едрия мъжага и се поправи: — Не, като камили!

— Ако не бяхте казали, че сте от полицията, нямаше да избягаме. Хукнахме, за да не се сбием с вас.

Веждите на Али подскочиха нагоре и Феттах, забелязвайки това, моментално се поправи:

— Значи, не ни разбирайте погрешно, нямаше да стреляме по вас. В никакъв случай! Може ли да сторим такова нещо? Избягахме, защото се уплашихме, че ще ни вземете за убийците и ще ни застреляте.

— Добре, а защо щяхте да вземете колекцията от монети на Недждет?

Първо не разбра въпроса ми и взе да заеква:

— К’во, к’во?

— Какво ви интересува вас монетната колекция на Недждет?

Той широко отвори тъмните си очи.

— Те не бяха монетите на Недждет, господин главен инспектор. А на Адем бей. Така, значи, ни каза на нас Ерджан. А на него така му е казал Адем бей…

Като видя, че и тримата го гледаме с празни погледи, разочаровано измърмори:

— А не са ли на Адем бей?

Али леко се приведе към Феттах, по лицето му нямаше гняв или отвращение, но имаше нещо по-страшно, някакъв неопределен израз, вдъхващ несигурност.

— Виж какво, Феттах ефенди, стига вече си ни разправял празни приказки, ами кажи сега къде е тази колекция от монети?

Значи, и нашите не са могли да я намерят.

— Не чу ли? — потупа го леко по рамото Али. — Къде са монетите, те питам?

Погледът на Феттах взе да скача по стените.

— Какво? — още по-високо попита Али. — Какво само зяпаш по стените?

— Ри… рисунките — запелтечи охранителят с красивите очи. — В рамките на картините са…

След миг мълчание Али се плесна по челото.

— Тюх да му се не види! Как не се сетихме за това бе? — Погледна ме засрамено. — Проверихме под самите гравюри, шефе, но не се сетихме, че монетите може да са в рамките…

Зейнеб сложи картината с джамията „Фатих“ на малката масичка. Рамката изглеждаше наистина доста по-дебела от обикновените. Повъртя я, но не можа да извади съдържанието й и се обърна към Феттах:

— Как се отваря това?

— Кажи бе! — подкани го Али, забелязал нерешителния поглед на охранителя, който премигна безпомощно няколко пъти и посочи с огромната си като гребло на рибарска лодка ръка към ъгъла на рамката:

— Оттам… От ъглите… Там има две копчета, като ги натиснете — и ключалката се отваря. Ерджан така ни каза.

Зейнеб провери с ръка.

— Така е! Има две копчета!

Натисна ги и се чуха две прещраквания. Зейнеб внимателно повдигна рамката на гравюрата и под нея се показа кутия, облечена с черно кадифе.

— Да, тука е!

Леко повдигна капака на кутията. Всички затаихме дъх, надявайки се да видим античните монети.