Майкл Доббс - Последното раздаване

— Забили сте ни нож в гърба, сержант — обвини го Елени.

— Строеви офицер, ако нямате нищо против, мис.

— Тогава, забили сте ни нож в гърба, строеви офицер — тя натърти думите особено остро.

— Чековата ми книжка казва друго, мис.

— Продавате ни по турци!

Викът дойде от възрастен мъж, седнал върху един не по-малко възрастен трактор, чиято страст многократно надвишаваше владеенето му на английски език. Единственият останал преден зъб му придаваше свиреп вид. Много от четиридесетината протестиращи подвикнаха и размахаха ръце в съгласие.

Строевият офицер измарширува бавно покрай тясната си строева линия, десет крачки, после обратно, ботушите му тропаха в строг ритъм по асфалта, стягайки войниците.

— Ако станат агресивни, помнете, момчета — изръмжа той. — Забоди го. Завърти го. И после го извади.

— Това на Били не му го позволявам даже когато съм в добро настроение, сержант — извика към него Елени.

Войникът до Били се захили, а той самият се зачуди дали да не се хвърли върху бодливата тел. Строевият офицер се завъртя на високата си пета и се обърна към протестиращите. Майката на Елени гледаше право към него, без да изпуска Били от поглед. Не беше си сложила изкуственото чене, голите ѝ венци непрестанно се движеха сякаш още довършваше закуската си.

— Строеви офицер — настоя още веднъж той с гърлен глас. — Нека проявим нужното уважение с този ваш протест, мис. Иначе може да се окажа принуден да отвърна на удара.

— Как?

— Аз и момчетата ще спрем да идваме в кръчмата на чичо ти. Ще бъде много жалко.

Но той вече беше загубил инициативата. Кипърците започнаха да викат и жестикулират, отправили погледи към небето. Подофицерът също погледна, за да види на стотина метра над него страховитите жълти крила на делтапланер. Това беше много популярен спорт около скалите на Курион, на няколко километра по брега, но този планерист наистина си пробваше късмета. Не само че летеше в неоторизирана територия, ами и беше, като изключим коланите, напълно гол. Златистокафявото му тяло се открояваше ясно на фона на разперените крила.

— Ето на това му казвам истински мъж — прошепна Елени, но достатъчно силно, за да я чуе Били. — Дали му пречи да управлява?

— Това ще съсипе личния живот на Били — промърмори един от войниците.

— Ще съсипе и данните на радара — добави подофицерът. — Кой знае какво ще си помислят.

Когато планерът пикира по-близо до земята, младите момичета се захилиха, а старите жени поклатиха глави в спомени за миналото. Атмосферата бе преминала в добродушен фарс и всички гледаха небето, освен майката на Елени, която не сваляше око от обилно потящия се Били.

— Но нали си остава за тази вечер? — Били запита с надежда дъщерята.

— Не и ако първо хвана този — обяви на висок глас Елени, мислите ѝ все още летяха високо в безоблачното небе.

Конфронтацията беше преминала за момент, но за колко дълго — строевият офицер не можеше да бъде сигурен.

— Какво бихте казали, сър? Бойна глава на пенис на… двеста метра? Вертикален изстрел. Към слънцето. Да се пробвам ли?

Строевият офицер изведнъж бе загубил чувството си за хумор.

— Може и да се наложи, момче. Скоро може и да се наложи.

Бъдещата тъща на Били продължаваше да предъвква.

— Мамка му.

Медните фигурки на пауни с имитация на сапфири по перата прозвънтяха от вика. Той стоеше на терасата на вилата си в сърцето на златните хълмове на Бургундия. Изпсува още веднъж. Голямата къща със заострени кулички гледаше над някои от най-хубавите лозя в света, безкрайни редове течно злато. На стръмния склон в далечината се издигаше старото абатство, с древни каменни стени, блестящи от разтапящото се вечерно слънце; дотам се простираха хилядите акри на неговата империя. Рано на следващата сутрин почти двеста приятели и бизнес партньори щяха да се изсипят, за да се наслаждават на възстановения блясък на дома му. Империя, построена от нефт. Но сега имаше нефт, където не трябва, цял барел, разлят навсякъде по спретнатата поляна, чак до езерцето, зарибено с шарани. Вандализъм, толкова гротесков като сутрешна графити акция в парижкото метро.

Да беше уволнил градинаря. Трябваше да му откъсне топките и да ги хвърли на дъното на кладенеца. Щеше да го направи, ако някога малкото копеленце му падне в ръцете.