Майкл Доббс - Последното раздаване

— Отвратително е — оплакваше се до него жена му. — Колко поразии може да причини един нефтен разлив на грешното място.

Изведнъж ноздрите му се разшириха, душейки вятъра като лисица, която е приближила разлагащ се труп. Миришеше на нефт, суров като вкиснато масло, както някой ден щеше да блика от бреговата ивица на Кипър. Сделката, която изпусна. Но която все още не беше подписана.

— Можеше и да е по-лошо — успокои жена си той. — И все още може да стане по-добре.

Той се замисли, чудейки се какъв ли вандализъм можеше да бъде причинен на мирния договор, ако изтече малко нефт на грешното място.

— Това едва ли ще помогне — Клер хвърли доклад за последните новини от осведомителните агенции на бюрото на Ъркарт.

Той го прочете набързо. Източници от индустрията разкриват наличието на нефт в крайбрежните води на Кипър. В тази част, определена за турската страна. Лицензите за добив се очаква да отидат при британски компании…

— Отлично — заяви той, хвърляйки листа хартия обратно на бюрото. — Повече работни места за Великобритания.

Той взе химикала си и продължи да пише.

— Но това ще вбеси гърците.

— Защо? — той я погледна изпитателно над рамките на очилата си за четене.

— Защото пропускат възможности.

— Дори тези доклади да се окажат верни, гърците няма да са по-зле утре, отколкото бяха вчера.

— Пак няма да им хареса. Наранена гордост.

— Сигурно си права. Най-вероятно ще откачат. Никой не може да предвиди емоционалната реакция на кипърците, нали?

— А и съдията е британец. Това ще усложни всичко. От кавга за няколко скрити гроба минаваме на скандал за няколко милиарда барела петрол. Сега са няколкостотин протестиращи, утре ще са… хиляди. А мирния договор. А изборите. Всичко. Изведнъж става много по-сложно.

— Както обикновено, Клер, демонстрираш забележително гъвкав и прозорлив ум зад вдъхновяващо красивите си очи.

Той продължи да пише.

Усещайки, че губи интереса му — а дали въобще го беше предизвикала? — тя си взе листа и се обърна да си ходи.

— Чудя се откъде е изтекла тази информация? — каза тя почти на себе си, докато вървеше към вратата.

— Нямам представа — прошепна той, когато вратата се затвори след нея. — Но който и да е, ми спести нуждата да го направя аз.

„Кипър намери нефт“ — крещеше вестник „Сън“.

„Милиарди барели нефт са открити в близост до малкия средиземноморски остров. Очаква се тази новина да озари с усмивка жителите на целунатото от слънцето свърталище на туристи, както и на британските петролни компании, които вече се редят на опашка за правата за добив…“

За второто издание репортерът беше направил още проучвания и беше пренаписал статията под заглавието: „Турски локум“.

Вестник „Индипендънт“ избра по-предпазливо начало.

„Големи залежи на нефт са открити в крайбрежните води на о. Кипър според източници от индустрията. Това може да се окаже най-голямото находище в цяло Средиземно море…

Твърдението се появява в деликатен момент за мирния процес между двете етнически общества в Кипър, които се очаква скоро да подпишат финално споразумение в Лондон. Смята се, че нефтените залежи са изцяло в континенталния шелф, определен за турската страна спрямо арбитражния трибунал на Уотлинг.

Вчера вечерта някои от кипърските гърци в Лондон поискаха да знаят дали Великобритания, чийто решаващ глас в арбитража отреди тази област на турската страна, е знаела предварително за наличието на нефт.“

Отговорът на водещия ежедневник в Никозия беше много по-нетрадиционен. С голямо заглавие, заемащо цялата първа страница, той просто гласеше:

„ПРЕДАДЕНИ!“.

Организираха демонстрация пред турското посолство на „Белгрейв Скуеър“. Призивът дойде сутринта по „Лондонско радио за Кипър“ и въпреки краткия срок се събра група от почти двеста човека. Дори се опитаха да влязат вътре, за да внесат протестно писмо, но входът на посолството беше охраняван от тежковъоръжени войници, които ги видяха, че идват, още преди да пресекат улицата. Нямаше безредици; един-единствен полицай от групата за дипломатическа защита ги накара да се върнат и те прекараха цялата сутрин, взирайки се мрачно зад охранителните бариери с откъслечни викове на протест. До уикенда бройката им щеше да се увеличи десетократно.

Пасолидес не беше сред тях тази сутрин. Както толкова много пъти му се беше случвало в живота, той беше свъсил самотни вежди и беше отишъл не при омразния турчин — какъв беше смисълът? — а пред вратите на „Даунинг стрийт“, където търсеше източника на поредното предателство.