Майкл Доббс - Последното раздаване

Британците не бяха ли предавали неговия народ много по-редовно от който и да било друг завоевател? Не бяха ли откраднали целия остров за почти цял век, не бяха ли откраднали базите за още по-дълго време. Не бяха ли откраднали братята му. И техните гробове. А сега откраднаха и нефта. Знаеш какво да очакваш от крадливия турчин, при тях нямаше преструвки относно природата им. Един тотален, ясен враг, който би плюл в окото ти, докато прерязва гърлото ти. На тях можеше да им се има доверие, че са това, което са. Но британците! Те заливаха с лицемерие, биеха се като невестулки. Усмихваха се и говореха за правилата на крикета, докато ти забиват нож в гърба и продават родината ти в робство.

Той се беше вкопчил в бариерата пред великата желязна врата на „Даунинг стрийт“ от почти половин час, когато един полицай, учуден от съсредоточения поглед и побелелите кокалчета по ръцете на стареца, се приближи.

— Какво правиш, дядо?

— Гледам си работата.

— Ако ще стоиш тук, значи е и моя работа. Какво правиш?

— Чакам да видя вашия министър-председател.

— Значи имаш късмет. Точно излиза.

След като мина през вратите, даймлерът забави ход, за да влезе в трафика на Уайтхол, а Ъркарт вдигна поглед от книжата в скута си, за да види един старец, който го гледа втренчено през бариерата. Очите им се срещнаха, задържаха се така само за миг, но в това кратко време силата на тези очи като горящи от омраза рубини се отпечатаха в съзнанието на Ъркарт. И глухо, през бронираните стъкла на колата, той чу една-единствена дума, която дрезгавият глас на стареца запрати към него, и си спомни значението ѝ.

— Продоти-и-и-и!

Припомни си първия път, когато се беше натъкнал на тази дума — как би могъл да забрави? Издълбана с нож на гърдите на осемнадесетгодишното момче, което бяха отмъкнали от ръцете на семейството му по средата на сватбата на сестра му и бяха застреляли, докато се гърчеше до стените на църквата като плъх в плевня.

Предател.

Имаше само няколко очевидни мишени за антибритански протест в Никозия. „Бритиш Лейланд“ 40 40 Британски автомобилен конгломерат, който до 1986 г. държи марките „Ягуар“, „Роувър“ и „Мини“. — Б.пр. вече не съществуваше, железниците на „Бритиш Рейл“ вече не оперираха на голямо разстояние и дори с прекъсвания. Британската върховна комисия също не предлагаше кой знае колко апетитна възможност, натикана по причина на инвазията на парче земя, пътят до което минаваше през въоръжените кули на затвора в Никозия от едната страна и още по-въоръжените наблюдателници на патрулите на турската кипърска граница от другата. Шансовете за изненада бяха нулеви, шансовете за успех още по-малки, шансовете да получиш куршум от едната или другата страна бяха отлични, затова повечето дисиденти в Никозия търсеха други варианти.

Британският съвет надолу от Порта Пафос не беше кой знае колко по-гостоприемен. След последните размирици пред прага му защитата му бе подсилена със стоманени кепенци, по които тухлите и бутилките отскачаха безсмислено дори когато часовите в бараките в края на улицата услужливо се правеха на слепи.

Затова Димитри, който беше натоварен с организацията, но който не познаваше британските марки като Банка „Барклис“ или „Маркс & Спенсър“, избра „Бритиш Еъруейз“ и голямата стъклена фасада на офиса им на авеню „Архиепископ Макариос III“.

Авангардът пристигна по здрач, транспортиран от вече постоянния лагер на протестите пред президентския дворец чрез конвой от мотопеди, бусове, дори таксита. Скоро към тях се присъединиха множество други пеша или със собствен превоз. „Думата“ се беше разпространила.

Изключителното ниво на дисциплина беше видно още от самото начало на процедурата. Бяха раздадени плакати, бяха дадени инструкции и съвети. Полезно беше, разбира се, че организаторите бяха студенти по богословие, много от които бяха от същото село като Димитри и брат му. Едно голямо семейство. „Фирмата“ беше основана на фундаменталните принципи на провинциалната солидарност и племенната лоялност; нямаше да разочарова своя най-известен син.

Помагаше и фактът, че демонстрантите имаха огромно числено превъзходство над полицаите, които на този етап нямаха нищо против да следят развитието на нещата отстрани. Някои от тях дори се усмихваха.