Майкл Доббс - Последното раздаване

— Какво означава за г-н Мейкпийс ли? Няма как да знам. Най-добре попитайте него.

Когато първите лъчи на слънцето се разляха по равните полета на Акротири, един стар автобус „Бедфорд“ 41 41 Автомобилна марка, подразделение на „Воксхол“, съществувала от 1930 до 1991 г. Автобусът, за който става дума, най-вероятно е модел от 60-те години на XX век. — Б.пр. несигурно и с покашляне се насочи към портала на базата. Автобусът звучеше много болен. В по-добрите си години беше возил децата от селото до училище или зеленчуците до местния пазар, но от близо година насам стоеше самотен зад пицарията, а ръждата се разпространяваше неумолимо. Пристигането на автобуса пред портала на базата бе ознаменувано от пагубно изригване на черен дим от изгорено масло и стон като на изкормен дракон. После той забави ход, падна и умря, блокирайки входа. До момента, в който димът се разсее и постовият отиде да изследва праисторическото чудовище — вътре нямаше никого.

Отне им повече от час да го преместят. Опитите да запалят двигателя пропаднаха. Оказа се доста трудно да го закачат на влекач. Опитаха се да го вдигнат на крикове, но окачването не издържа и звярът се катурна настрана. Накрая бяха принудени да докарат фадрома и да го избутат отстрани на пътя.

Но не и преди да намерят един плик, закачен на волана и адресиран до Били, в който откриха годежния пръстен на Елени.

Пак бяха отвън и бяха по-многобройни от всякога. Това, което преди две седмици бе започнало като откъслечни протести на шепа хора, сега се бе превърнало в постоянно явление, а числеността бе нараснала толкова много, че вече беше трудно да се определи с точност.

И беше станало лично. Николау беше името в устата на всеки. Той беше целта. Показваха толкова логика, сигурно колкото тълпата, която е осъдила Христос на пазара. Но все пак го бяха осъдили.

Началникът на президентската охрана настоя да бъде приет при Николау и го прекъсна, докато той беше във всекидневната на първия етаж и слушаше дъщеря си да свири на пиано. Бетовен. Нещо драматично и дълго, нещо, което да заглуши влудяващия шум, който идваше от портите на двореца.

— Трябва да разпръснем протестиращите, сър. Те са заплаха за трафика, за себе си. За вас.

— И как предлагате да постигнем това, командире? — Николау беше седнал, очите му бяха затворени, пръстите стискаха гърбицата на носа му.

— Ще трябва да повикам военните; твърде много са за моята гвардия.

Николау отвори широко очи.

— Не искам да повярвам какво чух. Искате да изпратя армията срещу хората.

— Тези хора… сър, не са нищо повече от опасна тълпа. Вече горят сгради, бройката им нараства, протестите им сеят хаос из цяла Никозия. Моята задача е да опазя мира около президентския дворец.

— А моята задача, командире, е да опазя мира в цялата страна. Това е залогът в момента. Не ви позволявам да викате военни или да използвате сълзотворен газ.

— Но нямам достатъчно хора, за да гарантирам сигурността на периметъра или на тази сграда. Имам предвид вашата сигурност, сър.

— Не се страхувам за собствената си сигурност.

— А тази на вашето семейство?

Николау се обърна към дъщеря си, която все още седеше пред пианото. Тя беше всичко за него. Когато беше самотен, защото жена му пак я няма, Елпида му правеше компания. Когато побесняваше от своеволията на жена си, Елпида беше там, за да му напомня какво му е донесъл този брак. Когато беше объркан, тя му даваше вдъхновение, издигаше го над краткосрочното и тривиалното към бъдещето на Кипър. Бъдеще, което принадлежеше на дъщеря му. Мехлемът за всичките му болки.

— Точно заради нея трябва да кажа „не“. Как да подпиша мирен договор, ако има кръв по улиците на Никозия.

— Сър! — командирът вече го умоляваше, сниши глас, за да не го чуе Елпида. — Казвам го като стар приятел. Изборът ви в момента не е дали ще има кръв, а чия кръв ще бъде.

Президентът отиде до прозореца, откъдето можеше да погледне през осветената статуя на Макариос и върховете на кипарисите към безпристрастната панорама отвъд.

— Панайоти, ела.

Командирът отиде до президента. Николау отвори прозореца.

— Какво има там?

— Паплач. Която блъска по вратата ви.

— Но какво виждаш там?

— Светлините на стария град.

— А отвъд, в мрака, е другата половина от страната ни. Не е ли време, Панайоти, да съберем тези две половини? След толкова години и толкова много кръв?