Майкл Доббс - Последното раздаване

Изскочиха през друга врата в далечната страна на басейна, отвъд амфитеатъра, където Николау беше развеждал групи ученици и където, в едно отминало време, британците бяха играли тенис. После се оказаха в горичка, насаждения евкалипт, които блестяха в лунната светлина. Зад тях звуците на разруха ставаха все по-безмилостни.

Пресякоха глинестото корито на пресъхнала река. Николау се спъна в един камък и отново беше понесен в ръцете на своя командир. Стигнаха до телената ограда, която отделяше двореца от това, което лежеше отвъд. Тук нямаше протестиращи, те бяха твърде заети в двореца. Чу се приглушен звук от експлозия. Панайотис ги дръпна напред.

Още една ключалка във вратата на оградата. Още един ключ. Панайотис, изглежда, беше добре подготвен. После се изкачиха по някакъв насип и излязоха на празен път.

— Накъде, сър? Към британските бази?

Натам беше избягал Макариос, към Акротири, в ръцете на старите врагове, далеч от размаханите юмруци на собствения си народ, но Николау реши, че за тази вечер достатъчно е постъпвал като архиепископа.

— Не. Не при британците. Към планините.

Тогава се появиха приближаващи се фарове. Панайотис извади пистолет.

— Останете в храстите, сър — инструктира той и застана в средата на пътя, махайки с ръце.

Колата спря. Не бяха бунтовници. Просто една възрастна двойка, която се прибираше след вечеря. Немска двойка, която не говореше нито гръцки, нито дори английски, но която ясно разбра езика на пистолета на Панайотис.

С изплашен вик мъжът скочи на педала на газта и колата изчезна в нощта. Панайотис сви отчаяно рамене. Какво можеше да направи, нямаше да стреля по двойка възрастни и невъоръжени туристи?

— Остави на мен — каза Елпида и го избута настрани.

В следващата кола беше един счетоводител, който спря и изслуша красивото момиче с нарастващо учудване. Извини се, каза, че почти няма бензин, че майка му го чака, но ще се радва да ги закара, докъдето му е на път. Президентът на Република Кипър, дъщеря му и командирът на дворцовата стража му благодариха и се качиха в очуканото рено. После щяха да обсъдят посоката и дистанцията.

Николау се загледа назад към дома си. Гневната оранжева луна блестеше като факла от небето, запалвайки върховете на дърветата. Гледката предизвика сълзи в очите на президента. Чак когато ги избърса и стисна ръката на дъщеря си, той разбра, че това изобщо не беше лунна светлина. Той гледаше как дворецът гори. Отново. И пак щеше да изгори до земята.

Очуканото рено и все по-дезориентираният му шофьор ги докараха до един паркинг на „Херц“. Там Панайотис се сдоби с друго превозно средство. То нямаше ключ за стартера, но пък беше с пълен резервоар, което беше по-важното, защото монетите, които Панайотис беше приготвил в джоба си за машината за цигари, се оказаха единствените пари, с които тримата разполагаха. Николау малко се поуспокои от факта, че Панайотис все пак не беше помислил за всичко; някак си това го караше да се чувства по-малко глупак.

Веднага щом излязоха от Никозия и тръгнаха по пътя към Тродос, Николау заспа дълбоко. Напрежението и — да, признаваше си го — страхът бяха изцедили силите му и той беше напълно изтощен. Нямаха представа на кого могат да се доверят — дали това беше просто един бунт, или ставаше дума за цялостен опит за преврат? И ако беше преврат, дали беше успял? На тези въпроси можеше да се потърси отговор от президентската резиденция в планините, откъдето за няколко седмици през лятото, или както сега се налагаше за няколко дни, страната можеше да бъде управлявана.

Той се събуди чак когато бяха на по-малко от петнадесет километра от крайната си цел, а пътят започваше да се вие по склоновете на планината. Минаваха през гъсти борови гори, тежките дънери изпъкваха в светлините на фаровете като редици надвиснали данъчни инспектори. Свиха от главния път и наближиха комплекса по тясното и стръмно пътче, а духът им започна да се възвръща, когато фаровете заиграха успокояващо по познатата дървена ограда на алеята пред къщата.

— От дома у дома — прошепна Елпида, за която планините винаги бяха убежище и място за приключения.

— А и оттук можем да отидем направо в Акротири. Ако се наложи — добави Панайотис, практичен, както винаги.

Николау остана мълчалив, свали прозореца, за да пусне сладкия дъх на смола да съживи подутия му мозък. От гумите се чу хрущене на шишарки. Не се вееше националният флаг и във вишката на охраната нямаше никого, не светна фенерче за поздрав и не излая куче, но никой не беше предупреден, че идват. Познатият зелен покрив — изцяло покрит с вълнообразна ламарина, както беше традицията в Тородос, за да се свлича снегът — проблесна като в стар филм, а зад ниската ограда на зеленчуковата градина доматите бяха вързали и се поклащаха по лекия ветрец, сякаш им махаха за добре дошли. Колата описа полукръг през алеята и приближи предната част на резиденцията. Луната, толкова гневна над небето на Никозия, тук в планината беше с цвят на узрял пъпеш и заобиколена от милиони срамежливи звезди. И тя ги посрещна, окъпала в светлина фасадата на къщата и осветявайки пътеката им до зелената двойна врата.