Майкл Доббс - Последното раздаване

Работата беше свършена, законопроектът за избирателната реформа беше минал, слънцето залязваше над още един парламент. На следващия ден тръгваха с маршова стъпка. Дробовете бяха пълни с кураж, ноздрите с мирис на смърт — дано да бъде чужда, а не тяхна.

Войниците на Ъркарт се сбогуваха, сърцата им бяха радостни от благоприятните поличби. На всеки час идваха още по-добри резултати от социологическите проучвания и още повече медийни маркизи маршируваха в техните редици. Няколко от генералите на противниците вече бяха обявили, че няма да ходят на война, а вместо това ще отидат в Чилтърн Хилс 44 44 Красива местност в Югоизточна Англия. Място, където хората ходят, когато се пенсионират например. — Б.пр. , или, ако им се усмихне късметът, в Камарата на лордовете.

А колкото до безполезния Кларънс, лидера на опозиционните сили, врачките вече се събираха пред палатката му и вещаеха, че или сам трябва да се надене на меча си, или някой ще му помогне да го направи. Ако изобщо оцелееше в битката. След три седмици от четвъртък нататък.

А от Мейкпийс нямаше ни звук, ни картина. Генерал без войници.

Беше време да се охлабят каишките на кучетата на войната.

Тя започна да се тресе и да скимти като пребито куче, виковете ѝ изпълниха стаята и се изтърколиха през прозореца, но той не спря.

Мейкпийс ѝ се беше обадил, беше казал, че има нужда от нея, и тя беше хукнала. Той ѝ се нахвърли още от вратата, веднага щом тя пусна чантата си, но това не беше израз на авантюристичен порив, а по-скоро приличаше на дивашко и болезнено отмъщение. Когато приключи, той зарови глава във възглавницата, засрамен от тихите ѝ сълзи.

— Никога не си бил такъв — оплака се тя.

Струваше ѝ се, че усеща кръв в устата си. Когато най-после лицето му се надигна от възглавницата, очите му бяха зачервени.

— Не очаквам да ми простиш. Никога не съм правил нещо такова. Чувствам се като пълен глупак. Съжалявам.

— И правилно.

За момент тя помисли за отмъщение, можеше да го удари, да вземе ножа за хляб и да го разреже на две, но тяхната връзка беше повече от секс, повече от любов дори. По някакъв начин тя усети, че той самият е жертва. Вместо да отиде до кухнята, тя се загледа в объркания му поглед.

— Тежък ден?

— Най-ужасният. В историята. Сякаш ми се иска да унищожа и последното нещо, което е важно за мен. Преди, както всичко друго, и то да се обърне и да унищожи мен.

Тя се надигна и се подпря на лакът, готова да слуша. Беше време за цигара.

— Днес беше последното заседание на камарата. Аз пристигнах рано, но повечето хора вече бяха седнали. Нарочно се бяха натъпкали, за да не ми оставят място. Но аз се наместих в края, съвсем накрая на пейката. С рамо и с лакти продължавахме да се бутаме един друг. Като на екскурзия с автобус в предучилищната. И идва Марджъри, нали се сещаш, тази, дето прилича на драна катерица? И застава на пътеката до мен, чака да мине. И аз… направих ѝ място. Станах, за да може тя да мине. И те пак ме избутаха. Избутаха ме от пейката. Всички се смееха, присмиваха ми се — лицето му се сгърчи при спомена за унижението. — Няма място за мен в тази камара, нито от едната, нито от другата страна. Трябваше да седя на скапания под.

Бавно в гърлото ѝ започна да клокочи смях.

— И ти ли? — очите му проблеснаха обвинително, но истината беше, че и той виждаше колко смехотворна е ситуацията. — Беше толкова детинско.

Сви устни и се усмихна.

— И толкова ефективно.

Изглеждаше искрено засрамен. Устните ѝ минаха по лицето му, изглаждайки мъчителните бръчки.

— Но има и друго. Седях и знаех, че няма какво да направя, няма какво да кажа. Ъркарт стоеше там и приемаше хвалебствията на своите дякони, а всички останали бяхме като зрители на коронация.

— Не опита ли да кажеш нещо за Кипър?

— И да му дам възможност да разиграе поредната имитация на Чърчил? Не чу ли какво каза в речта си снощи? „Където стои някой англичанин, стоим и ние. Където падне някой англичанин, ние ще сме там, за да го вдигнем…“ — пръстите му започнаха да навиват крайчетата на косата ѝ. — Изправен съм пред най-важната битка в живота си и нямам нито един съюзник. Освен теб. Дори Анита не иска да ме погледне в очите.

Гневът беше изчезнал; грубият мъж се беше превърнал в малко изгубено момче.

— Толкова много хора обещаваха да тръгнат с мен. Сега ги няма. Остава ми да се надявам да успея да запазя моето място в парламента. Иначе… — той отново заби глава във възглавницата.