Майкл Доббс - Последното раздаване

— Да, Кордър. Знам кой е този господин — прошепна Ъркарт, гледайки снимката в папката. — И не съм забравил братята му.

Устата му беше пресъхнала, но не се пресегна за чашата чай до него, защото знаеше, че ръката му ще потрепери и ще го издаде. В съзнанието му пак бяха изплували тези очи, които се взираха в него с таена толкова години омраза. Той затвори рязко папката. Сега знаеше името на брата. Беше го видял едва ли не на прага си, беше усетил злобата му, която явно отказваше да умре. Сякаш призраци от толкова отдавна, от толкова години назад го преследваха по целия свят.

— Сигурно е нищо и никакъв дядка — каза Кордър, забравяйки, че възрастта е сходна с тази на Ъркарт. — Но ви е заплашил, а сега, като почвате и кампанията и с всичките тези пътувания, не можем да си позволим никакви рискове. Какво ще пожелаете да направя с него? Да го предупредя да не се мярка повече? Да го заключа за малко? Или да го забравим? Понеже идват избори и това е доста личен въпрос, прецених, че вие лично трябва да решите. Дори глобите за паркиране могат да имат политическо значение в такъв момент.

— Благодаря ти, Кордър — отвърна тихо Ъркарт.

Лек ветрец мина по цветните храсти и Ъркарт го усети по челото си. Усети игличките пот.

— Проблемът е, че ако нищо не направим, ще става само по-лошо. Заплахите. Глупостите му по радиото. Искате ли да направя така, че да млъкне?

В главата на Ъркарт имаше и други гласове, шепнещи, разпръскващи мъглата на съмнението, помагащи му да види нещата по-ясно и да вземе решение.

— Не, Кордър, остави този човек, него не го пипайте. Без мъченици. Но радиостанцията…

— „Лондонско радио за Кипър“.

— Със сигурност има някакви нарушения. Наредбата за междурасовите отношения, изборния кодекс, нещо от медийните закони.

— Обзалагам се, че ще открием и забранени субстанции в офисите им. Даже почти мога да го гарантирам.

— Да, и аз очаквам, че можеш. Нека да им дръпнем шалтера, да им вземем лиценза за излъчване. Да им затворим мръсните усти. Така няма да има нужда да поемаме риска да превърнем Пасолидес в предмет на обществено съчувствие. Какво мислиш?

— Само ми кажете кога и ще им дръпнем шалтера.

— Отлично. Сега, Кордър, кажи ми за връзката между стареца и г-н Мейкпийс…

— И се оказва, че клати дъщерята.

Том не си губеше времето, помисли си Клер. Веднага си беше намерил нова изгора.

— Но това, което ме учудва — продължи Ъркарт, — е, че ти не си чула за това. От шофьора. Явно го правят като карибски котки по малките улички.

И тя беше учудена. Нямаше как шофьорът да не беше разбрал и да не беше казал на Йоханис. А, ето какво беше. Йоханис не ѝ беше казал. Не би ѝ казал. Не беше в стила му…

— Трябва да разберем повече. Какви са му мръсните фантазии. Дали се облича като Робин Худ? Дали се възбужда от стенограмите на парламента? Това са парчета чисто злато, по-ценни от парчета от кръста на Христос — продължаваше Ъркарт. — Това ще даде материал на тези мързеливи мулета в пресата да му скочат всички като един голям звяр.

Всичкото това надничане, търсене на слабост. Това не беше най-добрият начин и тя започваше да го осъзнава. Не беше начинът на Йоханис.

Той не беше първият от рода Карлсен, когото тя познаваше. Клер и синът му, Бени, бяха връстници в университета. Много повече от връстници. Връзката им започна в началото на пролетната ваканция в една плоскодънна лодка под съучастнически надвисналите клони на върба по един от притоците на река Чъруел и продължи през цялото великолепно лято на хедонизъм, прекаран сред пясъчните дюни и пъпешовите градини на остров Закинтос в егоцентрична сласт. Една вечер отидоха да гледат как костенурките пълзят по плажа към гнездата си; бяха си взели бутилка алкохол, а вече бяха изпили предостатъчно. Срещнаха един мъж, по-възрастен, който беше сам. Бени предложи да споделят по едно питие, а после предложи да споделят и нея. И защо не? Бени би се зарадвал на подобен жест от нейна страна. Тя се съгласи, на топлия пясък на плажа на костенурките, но след това между тях с Бени вече не беше същото. До този момент те бяха споделяли всичките си сексуални преживявания и апетити, но този път тя не искаше да сподели. Беше грешка, автогол, нещо, което я накара да осъзнае, че може и да има тялото на жена, но ѝ липсва преценката как да го използва. Липсваше ѝ преценка и за Бени. Тя не искаше да говори за това. Той стана ревнив, обсебен, измъчван от спомена как тя извива тялото си от наслада под лунната светлина. Караха се по целия път обратно към тяхната последна и отделна година в университета.