Майкл Доббс - Последното раздаване

— И какъв е проблемът?

— Имам такава сделка и със съпругата на президента Николау.

Той разтърси глава объркан.

— Тя ме заговори на една среща на съпругите на парламентаристите на Британската общност. Няколко пъти сме се засичали на тези срещи и винаги сме се разбирали добре. Точно се беше върнала от Париж. Има добри контакти там, сигурно и любовник, не знам. Както и да е, тя беше чула за нефта доста конкретни неща, каза, че това е много важно за нейната бедна страна. И за някакви големи риби в петролната индустрия в Париж. И колко ще са благодарни всички, ако може нещо да се помогне… И направихме сделка. Че ще се опитам да помогна, без гаранции. Със заплащане само при успешен резултат. Нищо, ако гърците изгубят водите; нищо, ако не намерят нефт. При две условия. Всичко да минава през нея, така че да не се налага да се срещам с някой друг и моето име да не се споменава на хората в Париж.

— Много разумно. А второто условие?

— Четири милиона долара.

— Сигурно е била много разочарована, когато е разбрала решението.

— Плакахме си на рамото една на друга.

— Съпругът ѝ знае ли?

— Не. Той е човек на науката и стои далеч от светските дела…

— Той е гръцки политик.

— Не знае, сигурна съм. Това би повдигнало твърде много въпроси относно нейните… как да се изразя… приятели в Париж.

— Тогава какво те тревожи толкова?

— Другото писмо. От мен до нея. Което явно е оставила в сейфа на президентския дворец. Сега тя не знае дали е унищожено, или някой не се е докопал до него.

Той заговори бавно и сериозно:

— Това е много жалко.

Възможните последствия бяха твърде очевидни. Тя замлъкна за момент и сведе поглед.

— Опитвах се да намеря правилния момент да ти кажа. Мразиш ли ме?

Той я гледа дълго в нощните сенки, преди очите ѝ да срещнат неговите отново.

— Мортима, всичко, което някога си правила, си го правила за мен. Колкото и високо да съм се изкачил, ти си била точно до мен. Всичко, което сме постигнали, сме го постигнали заедно. Никога не бих могъл да чувствам към теб нещо, което не чувствам към себе си. Обичам те.

Очите ѝ се навлажниха от благодарност, но в тях все още имаше страх.

— Но, Франсис, писмото може да попадне в грешните ръце. Това би ме унищожило. А заедно с мен и теб.

— Ако попадне в грешните ръце.

— Осъзнаваш ли какво трябва да се направи? Трябва да се уверим, че това няма да се случи. Да върнем президента. Да пратим военните. Да се справим с кипърската тълпа. Да използваме всички средства и всякаква сила, ако е необходимо.

— А ти не осъзнаваш ли, Мортима, че точно това съм планирал от самото начало.

Бяха подготвени за акцията. Някак си бяха разбрали или се бяха сетили. Може би неочакваното искане да предадат всички касети от последните предавания или някоя непремерена дума по телефона от страна на служителите на радиослужбите в Холборн. Защото когато трите полицейски буса, както и един бус на радиослужбите паркираха пред „Буш Уей“ 18, вратите се оказаха блокирани, а радиовълните, напоени с емоционални изблици, които повече щяха да подхождат на Унгарската революция от 1956 г. Не беше Франко, разбира се. Той изфиряса при първия знак за проблеми, обяснявайки, че ако го хванат в разправии с властите, това може да попречи на курсовете му в Отворения университет. Жалко, защото Франко можеше да им бъде полезен — можеше да го натъпчат в металния шкаф, с който затискаха входната врата, за допълнителна тежест.

Съпротивата обаче беше символична; имаше твърде много прозорци и твърде много ковашки чукове, за да издържи дълго. „Лондонско радио за Кипър“ бе спряно от ефира, когато един полицай разби с крак вратата на студиото и с любезното „Извинете ме, сър“, се пресегна и дръпна ключа на захранването. Същевременно успя да коленичи върху пръстите на продуцента, въпреки че не стана ясно дали беше нарочно, или без да иска.

Но не и преди развълнуваният кипърец да успее да извика една финална бунтовна фраза в ефир. Викът на съпротивата на ЕОКА.

— Елефтерия и танатос!

Когато Пасолидес се върна следобед от пазар с пресни морски раци и зеленчуци, той завари стъклата на фасадата на ресторанта си изпотрошени, а тежката завеса накъсана на парчета. Негов съсед му каза, че една кола спряла отпред, излязъл някакъв човек с голям чук и без да си дава зор, спокойно му изпочупил прозорците.

Пасолидес не се обади на полицията, нямаше им доверие, но те дойдоха така или иначе. Един мъж в цивилно облекло и с неразбираемо име размаха пред него заповед за обиск.