Майкл Доббс - Последното раздаване

— Не можем да направим кой знае какво, сър — обясни той. — Проблемът е, че човек като вас, който не умее да си държи езика зад зъбите, няма как да не се превърне в мишена във времена като днешните. Много антикипърски настроения, особено сега, като е отвлечен върховният ни комисар. Няма да се изненадам, ако пак се случи.

Той затвори тефтера си и отметна останките от завесата, за да погледне вътре.

— Между другото, сър, ще кажа на данъчните, че сте готов за инспекция, нали така?

Френският външен министър разглеждаше документите преди началото на срещата в Брюксел. Този път беше нещо повече от рутинната среща на Съвета на министрите, наистина имаше елемент на драма. На британците щеше да им се наложи днес да полазят малко и това щеше да принуди този ужасяващ човек, Болингброук, да заеме уязвима позиция, от което французинът чакаше с нетърпение да се възползва. Беше изтърпял достатъчно от англичанина през последните седмици; наслаждаваше се на тази възможност да покаже, че не само англосаксонците можеха да наказват.

Мечтите му бяха прекъснати от тежката ръка, която се стовари на рамото му.

— Ало, Алън!

Мамка му. Болингброук винаги поангличанваше името му, отказвайки да го произнесе, както трябва.

— Разчитам на хубава среща днес, Алън. Нали се сещаш, да получим подкрепата ти по въпроса с Кипър.

— Това е сложен проблем. Чувствам, че не е разумно да се прибързва…

Но англичанинът продължи, без да го слуша. Беше като да гледаш булдозер, който се мъчи да коси трева.

— Ще стане кофти, разбираш ли. Може да се наложи да пратим военни части. Но пък си мислех, Алън, ето какво трябва да направиш ти. Прати и ти от вашите войски, един вид жест на международна подкрепа. Нали в крайна сметка се опитваме да решим международен проблем. Да възстановим реда и демокрацията в Кипър. Ще се погрижим за тях и ще гледаме никой да не пострада.

— Те със сигурност могат да се погрижат за себе си — отговори французинът, наежвайки се. — Но ти да не би да предлагаш да ви дадем френски войници, за да ви помогнем да се оправите с тази каша, в която вие, англичаните, сами се забъркахте?

— Именно.

— Невъзможно!

— Изненадваш ме — отговори Болингброук, лицето му беше набръчкано от недоумение. — Аз пък мислех, че ще се зарадваш. Най-после и вие, французите, да имате шанс за някаква военна победа.

Ръката пак потупа французина по рамото, приятелски жест, който сякаш имаше за цел да му счупи ключицата. Вратът му се зачерви като хубаво червено вино и той хвърли настрана папката с бележките от брифинга. Сам знаеше как да се държи на тази среща.

Френският представител беше непреклонен. Той не отстъпваше и понеже и другата страна не отстъпваше, не се стигна дори до традиционния компромис тип захарен памук. Всяко искане на подкрепа от страна на британското правителство беше отхвърлено. Без преговори. Не! Нито символични военни части, нито селективни санкции, нито дори думичка на поощрение или разбиране. Европа обърна гръб на Болингброук.

По време на цялата дълга среща той спореше, убеждаваше, придумваше, настояваше, заплашваше, описваше какви ли не зловещи последствия, но напразно. И когато мина гласуването и само неговата ръка стърчеше, той просто се усмихна.

Те нямат никаква представа, помисли си той. По средата на изборната кампания и Европа казва „не“. Изоставя ни. А залогът е британски живот. Ще бъде като през Втората световна. Флагът ще се развява от всяка сграда и всички ще кажат по една молитва за Артър Болингброук. И за Франсис Ъркарт, разбира се. Точно както Франсис беше предвидил.

Каква веселба.

Беше четвъртък. Точно две седмици преди изборите.

— Тревожа се, г-н министър-председател, да не прибързаме. Човешки живот е в опасност и, честно казано, никога не сме напълно подготвени за загуби от този тип. А и става дума за военна инвазия в Кипър, ако щете.

— Не се тревожете, генерале, аз съм помислил за това.

Първи заместник-началник на Генералния щаб на националната отбрана, генерал-лейтенант сър Куентин Янгблъд прочисти гърлото си. Не беше свикнал някой да поставя под съмнение преценката му по военните въпроси, нито да предлага подобрения.

— Но с най-голямото ми уважение, г-н министър-председател, още не сме намерили някой, който може да ни докладва за местоположението и терена. Просто нямаме представа как изглежда тази планинска резиденция и какъв тип мишена ще се окаже.