Майкл Доббс - Последното раздаване

След два часа бяха там. Свиха от главния път под погледа на огромните радарни чинии, които стърчаха на върха на планината, и се спуснаха по тесния път, ограден от високи като мачти на кораби борови стъбла. В началото на пътя оставиха двама души и ролка бодлива тел, което беше повече от достатъчно, за да се затвори тясната отбивка. В долната част, където пътят се вливаше в магистралата, направиха същото. А помежду, по килима от борови иглички, но отвъд полето на видимост от страна на зеления ламаринен покрив на резиденцията, останалите войници се разпръснаха, за да огледат терена и да подсигурят комуникациите си.

В рамките на четири часа бяха готови.

Същата вечер Мейкпийс с Мария до себе си провеждаше митинг на юг от Стоук-он-Трент, един от центровете на керамичната индустрия. Бяха минали пет дни от старта на Дългия поход и сега той беше навлязъл в решаващата фаза. Вече не беше новост, нямаше ги зяпачите, нямаше ги и навлеците, особено онези, които идваха, за да пречат. Нямаше я тълпата от онзи тип хора, които се събират, за да гледат дали някой, застанал на ръба, ще скочи. В случая на Мейкпийс той беше скочил и те се интересуваха само кога ще се размаже. Но той ги беше разочаровал. Беше тупнал и отскочил.

Повечето, които продължаваха да вървят с Мейкпийс, вече имаха същите цели на протест. Само една шепа от тях го следваха от началото, но много хора идваха да повървят с него един ден, по-често за час или за километър, тикащи бебешки колички, носещи плакати, като с радост приемаха почерпката от подвижните щандове за кебап и местните гръцки магазини. Но ден след ден бройката им видимо намаляваше. Усилията на всички, които разнасяха брошури в градовете напред, бяха неуморни, решимостта им нескончаема, но все пак имаше граници за медийното внимание към един безкраен, монотонен марш и промоционалният тласък по телевизията беше започнал да отслабва. До този ден.

В модерната война най-голямата пречка за успеха често се оказва не дулото на оръжието на противника, а обективът на камерата. Кадрите с жените, стиснали бебета в ръцете си, които британската армия покосява с водни струи като огнехвъргачки, не слизаха от обедните новини. Това беше отличен екшън, който озадачи и разстрои много от зрителите; големите приключения в далечни земи, които влизаха в графата национални победи, трябваше да бъдат срещу мургави, къдрави мъже в бронирани превозни средства, а не срещу беззащитни деца. Военните машини минаваха през детските колички като вълци през сибирски селца, оставяйки разруха, сълзи и много гняв след себе си.

И така, до петък вечерта Мейкпийс намери много нови последователи на каузата си. Кипърски гърци, които се събираха в много по-голям брой и много по-решителни от преди. Тези, които вярваха в европейския политически идеал и бяха обидени от Болингброук. Имаше и много пацифисти, размахващи плакати с „Мейк пийс“, заедно с онези, които не се смятаха за политически обвързани, но чието чувство за умереност и приличие също бе подразнено от кадрите в новините. Имаше плакати, речи, бебета в ръцете, импровизиран концерт с фолклорни песни и спектакъл с кипърски танци, които носеха усещане за подновен заряд в каузата на Дългия поход.

По здрач в парка те запяха, хванати за ръце, и споделиха момента; запалиха хиляда трептящи свещи, чиято светлина превърна парка в диамантено поле, скъпоценни камъни на надеждата, които озаряваха лицата и душите им. Пред тях на импровизирана сцена под клоните на стар английски дъб Мейкпийс се обърна към последователите си и без да го осъзнава напълно, към цялата нация.

— Ние тръгнахме, както е тръгнал и един конвой на едно място, далечно като разстояние, но толкова близо до сърцата ми днес, наречено Кипър. Но нашите намерения няма как да бъдат по-различни. Докато те заплашват с война, ние говорим за мир. Докато те искат да разкарат от пътя си жени с бебета в ръце, ние отваряме ръцете си за всички. Докато те вярват, че отговорът се крие във военната сила, ние вярваме, че отговорът се крие в нашите съюзени сили за мирни цели. И ако те се водят по свирката на Франсис Ъркарт, ние казваме „Не!“. Не днес, не утре и никога повече!

И много от хората, които гледаха по телевизията или слушаха думите му по радиото, се зарекоха да се присъединят към него.

Пасолидес гледаше събитията на телевизионния екран и се чувстваше по-изоставен от всякога. Душата му кипеше при гледката на жени и деца под ударите на британските копелета. Точно както го помнеше по негово време. Мъглите на миналото се сгъстяваха от героични приказки, докато изцяло покриваха истината. Спомените и емоциите играят лоши шеги на възрастните хора.