Майкл Доббс - Последното раздаване

— Разбирам.

— Надявам се да е така.

Ъркарт млъкна за момент.

— Епископ Теофилос, нещо от всичко това подлежи ли на преговори?

Пауза.

— Периодът може би. Да се оттеглите в рамките на пет години, а не веднага. В замяна на значителна финансова помощ, разбира се. Нали виждате, г-н Ъркарт, аз не съм неразумен човек.

— Трябва да го обмисля. Дайте ми време.

— Имате цялото време на света — той се изсмя отново и затвори телефона.

Щръкнал в другия край на масата, Янгблъд беше въплъщение на презрението.

— Казах ви да изчакате — изсъска той.

— А аз ви казах, че времето е на страната на епископа, а не на моя.

— Но вие сам признахте току-що, че имате нужда от време, за да помислите…

— Нямам нужда да мисля, вече знам какво ще направя.

— И то е?

Ъркарт хвърли един последен поглед на сцената в телевизионния монитор.

— Ще накарам това копеле да изпълзи от дупката си с огън.

— Общо четирима заложници. Трима мъже и една жена. Всичките в една и съща стая на долния етаж. Видяхме ги през уредите за нощно виждане, сър. Както виждате, през деня прозорците на резиденцията са със спуснати кепенци, но през нощта ги отварят, за да влезе малко въздух. Преброихме седем вражески единици вътре, включително епископа, както и още три на пост в сградите около къщата.

— Метален покрив като тенекиен барабан, солидни каменни стени, кепенци на прозорците, вратата сигурно е блокирана — размишляваше на глас Ъркарт. — Ако ви попитам как може да се осигури достъп, подполковник, какво бихте предложили?

В отсрещния край на масата на кабинета Янгблъд скочи на крака.

— Подполковник, изчакайте в готовност — инструктира Ъркарт и прекъсна връзката. — Генерал Янгблъд, хората стават от тази маса само за да си тръгнат.

— Но това е безумие! Трябва да изчакаме. Да ги изтощим психически. Да си дадем време да вкараме отряд от спецчастите — SAS. Хората на Сейнт Обин са обикновени пехотинци, най-малкото нямат екипировка за специални мисии. Не могат да влязат на сляпо. Не трябва да влизат изобщо.

— Сляп сте вие. Той иска ние да изчакаме, да се забавим. Дори в момента сигурно организира армия, която утре ще бъде там със своите бъгита и това ще ви даде само още един повод да отлагате.

— Изчакайте, премислете. Умолявам ви.

— Трябва да хванем момента, генерале.

Ъркарт даваше да се разбере, че няма да промени позицията си. Военният знаеше, че няма смисъл и гневът в гласа му беше заменен от премерено количество отвращение.

— Какъв демон ви е обзел?

— Политическото лидерство изисква много жертви.

— Но от кого? Един глупак хвърля камък в езерото и хиляда човека може да се удавят, опитвайки се да го извадят.

— Ако нещо се обърка, аз ще бъда жертвата и тогава ще можете да танцувате жига на гроба ми.

— Вече си потропвам с крак.

Обидата беше изречена бавно и с престорена усмивка и военните съветници, които бяха в редица зад Янгблъд, ахнаха.

Очите на Ъркарт не трепнаха.

— Не се ли очакваше от вас да кажете нещо кодирано, генерале?

— Исках да няма място за недоразумение. Мисля, че ви преценявам правилно, г-н Ъркарт.

И с това първият заместник-началник на Генералния щаб на националната отбрана излезе от стаята.

— Добро утро, епископе.

— А, скъпи ми г-н Ъркарт. Калимера. Добре сте се наспали, надявам се. Дано не сте имали някой кошмар.

— Не спах много, но много мислих.

— Ще имам ли привилегията да разбера накъде ви отведоха тези ваши мисли?

— Към сделка. Замяна.

— Но. Винаги има „но“. Чувам как някакво условие е заседнало в гърлото ви. Само внимавайте да не се задавите с него.

— Параметрите, които поставихте вчера, са невъзможни.

В отговора на Теофилос се усещаше ситен дъждец от подигравка.

— Явно искате да свирите на собственото си погребение?

— Искам да оцелея, и то много. Но помислете. Ако аз кажа на всеослушание, че… как да го формулирам… признавам правдивите искания на кипърците да им бъдат върнати земите на военните бази и ако обявя моите заключения преди изборите, тогава, както сам казахте, аз ще бъда жертвата. Ще бъда изхвърлен от властта. Но в чия полза е това? Не и във ваша. След малко повече от седмица ще има нов министър-председател, който няма да чувства никакво задължение да изпълни поетите от мен ангажименти. Точно обратното, той сигурно ще се изкачи на „Даунинг стрийт“ точно на вълната на обещанието да запази всеки инч от базите.