Майкл Доббс - Последното раздаване

— Ъркарт, аз не ти вярвам. Но ти можеш да ми вярваш. Кълна се в светия си живот, че само да видя някой британски войник да приближава резиденцията, ще взема един от заложниците и ще го хвърля от последния етаж. Само за да ти покажа, че държа на думата си. И ако не успееш да удържиш огъня далеч от резиденцията, ще приема предложението ти за транспорт. Но ще оставя един от заложниците в пепелта. Чуваш ли ме?

— Твърде добре. Но няма нужда от това. Казват ми, че вече има два хеликоптера на път. Снабдени са с техника за борба с пожари. Резиденцията ще бъде в безопасност.

— По-добре се моли за собствената си душа, ако се окаже, че не е така.

Хеликоптерите „Уесекс НС2“ бяха старите небесни бойни коне на военните, отдавна бяха отживелица в повечето части на света, заменени с по-големи и по-модерни машини, по-подходящи за фронтови действия. Но Кипър не беше фронтова линия — поне досега. Имаха само „Уесекс“, но те щяха да свършат работа.

Полетът от Акротири траеше по-малко от петнадесет минути, дори с тежката техника за загребване на вода, закачена под „Мисия Три-Нула-Алфа“ и нейната посестрима „Три-Нула-Браво“. Летяха във формация покрай язовир „Курис“, който отклоняваше скъпоценните води, търсещи да се влеят в морето, към бетонната пещ на Лимасол, бръмченето на двойните газови турбини отекваше по хълмистите поляни и умножаваше страшния шум, оповестявайки пристигането им още преди селяните от Монагри, Дорос и Тримиклини да вдигнат поглед от лозите и да ги видят. Те се издигаха, четирите перки на роторите засмукваха все по-лакомо разредения планински въздух, подемната сила се увеличаваше, докато пилотите се мъчеха да поддържат формация и темпо, а екипажите се напрягаха в очакване, докато пред тях огнените езици се открояваха черни по синьото небе.

Откриха източник на вода само на две минути от сърцето на пожара, резервоарите на развъдник за пъстърва, пълни с плетеница от рибки. Само с една глътка всеки от хеликоптерите загреба по половин тон вода заедно с предпазните мрежи — половингодишната работа на фермера, чиито викове на отчаяние и недоумение се изгубиха под смазващия тътен на въртящите се перки. С ироничен поклон двата хеликоптера оставиха фермера на сълзите му и се насочиха към резиденцията.

По заръка на брат си Димитри провери дали заложниците са добре вързани. За всеки случай реши да завърже и краката им, както и горната част на тялото, за да нямат никакъв шанс да се освободят. Както обикновено, обърна специално внимание на Елпида, очите му опипваха, а ръцете му уж случайно се търкаха в памучната ѝ блуза, докато проверяваше въжетата, мазолестите му длани стискаха бедрата ѝ, киселият му винен дъх пареше бузите ѝ. Очите му бяха стъклени, разширени, пълни с адреналин и нетърпение.

— Преди всичко това да свърши, красавице моя, ще ти покажа какво значи истински мъж — прошепна ѝ той.

— Моля те, не стягай толкова, изтръпна ми единият крак.

Той коленичи пред нея, махна въжето на единия ѝ крак, повдигна роклята ѝ високо над коляното и започна да масажира мускулите.

Елпида се усмихна, лицето ѝ беше като изваяно от мрамор, и после го ритна право в чатала.

Чак когато успя да си поеме дъх и вече не се гърчеше в агония, той започна да сипе заплахи. Как щеше да прави с нея каквото си поиска, независимо какво казваше брат му, и какво щеше да направи с нейната влажна и топла плът. Изправи се с мъка на крака, все още превит на две, с една ръка се стискаше, а с другата замахна и я удари през лицето. Пръстенът му остави виненочервена следа по бузата ѝ; той се озъби и се наведе към нея, очаквайки сълзите на смирение. Баща ѝ извика изплашен.

В очите ѝ имаше сълзи, но Елпида отново се усмихна и го заплю в лицето.

Димитри беше замахнал да я удари още веднъж, когато някой го хвана за яката и го плесна зад главата. Той се просна напред изненадан и когато се обърна, видя фигурата на брат си над него с вдигната заплашително ръка.

— Глупак! — изсъска през зъби Теофилос. — Няма ли как поне за малко мозъкът ти да се качи над колана?

Димитри понечи да изръмжи нещо от своя страна, Теофилос вдигна ръка да го удари, но и двамата замръзнаха и забравиха кавгата си на мига. Защото в далечината се чуваше тътенът на хеликоптерите, сякаш хиляди гръмотевици идваха към тях.

Двата хеликоптера минаха на стотина метра над плетеницата от туристически магазини и евтини ресторанти под върха на планината и се спуснаха надолу през клисурата с древните иглолистни гори. Дори от тази височина усещаха горещия казан да бълбука под тях, пилотите едва удържаха машините, когато поривите от свръхнагрят въздух блъскаха долната част на корпуса. Огънят се беше разнесъл и изсмукваше планинския въздух, завихряше го и го превръщаше в безброй вихрушки и течения, които се разпространяваха във всякакви посоки, и огънят ги следваше. Изкачваше се по склона. И пълзеше към резиденцията.