Майкл Доббс - Последното раздаване

Докато гледаше през открехнатите кепенци на резиденцията, го обзе мрачен фатализъм. Някой щеше да умре, някой трябваше да умре, беше дал светата си дума. С приближаването на този решителен момент той усети, че ръката му трепери. Скри я дълбоко в гънките на расото.

Но сагата още не беше приключила. Пред погледа на епископа „Браво“ направи кръг и мина пред огъня, докато беше почти над резиденцията. Бавно мина още малко напред, реейки се на само петдесетина метра над земята, колесниците му реално докосваха върховете на дърветата, заставайки точно между сградата и приближаващия огън. Перките мелеха въздуха и изпращаха струя с огромна сила надолу към дърветата. Беше отворен нов фронт в битката. Въздушната стена, създадена от хеликоптера, се срещна с настъпващите пламъци и двете въздушни маси влязоха в схватка. Във всички посоки се разнесоха задушаващи вихрушки от дим и прах, обгръщащи хеликоптера в заслепяващ воал от отломки. Острите езици на пламъка се люшнаха напред, само за да бъдат посрещнати от концентрираната ярост на хиляда и петстотин конски сили механически мускул и принудени да отстъпят. „Три-Нула-Браво“ не спря огъня, който тръгна настрани да търси нови пътища за настъпление, но с кураж и умение, летейки почти на сляпо сред дима, го отклони от резиденцията, докато „Алфа“ и новопристигналият хеликоптер продължиха да го поливат с вода.

Вътре в резиденцията шумът беше оглушителен. Силата на въртящите се перки блъскаше по ламарината на покрива като чук по барабан, измествайки всякакви други звуци и правейки разговорите невъзможни. Кепенците тракаха, един комин падна, листовете ламарина започнаха да се отлепят, мислите бяха разтърсени от непоносимия звук, докато се разпаднаха.

Теофилос гледаше сцената от прозореца на горния етаж с широка усмивка на облекчение. Походът на пламъците беше спрян, а той вече се чувстваше много по-добре. Нямаше да му се наложи да убива никого все пак.

Избраха малък квадратен прозорец, който водеше към по-тъмните помещения на резиденцията от страната, възможно най-отдалечена от огъня.

Резиденцията, тяхната цел, беше проектирана преди повече от сто години от френския поет Артур Рембо, който тогава още не бил навършил тридесет. Бил човек с богат опит въпреки малкото си години, с живот, посветен на насладата, алкохола, неприличните разговори. Поддържал този статус с контрабанда на оръжие, изследователски експедиции, търговия, писане. И като архитект. Проектите му обаче били напълно обикновени и резиденцията дължеше оцеляването си по-скоро на стабилната каменна конструкция, отколкото на красотата или практичността на архитектурата си. Кухнята по-специално беше мизерна работа, тясна и мрачна. Затова в един по-късен етап се наложило да бъде модифицирана с допълнителна пристройка за склад. А светлината в тази пристройка идваше от малък прозорец. Той беше различен от останалите прозорци на резиденцията, които бяха високи и с известна претенция за елегантност. Този прозорец беше по-малко от метър на метър. Също така беше единственият прозорец, водещ в резиденцията, без кепенци.

Знаеха точно къде се намират заложниците — във всекидневната в другия край на къщата спрямо кухнята. Подозираха, че има поне същият брой пазачи при тях и още трима, включително епископът, които бяха разположени по прозорците, за да следят настъплението на пожара. С малко късмет можеха да ги ликвидират всичките.

Капитан Рупърт Дарвин беше натоварен с командването на отряда, който щеше да проникне. На тридесет и две, пехотинец, той беше по-скоро човек на опита и смелостта, отколкото на особените отличия. Беше служил в Северна Ирландия и Оман, както и в мисията на Обединените нации в разкъсваната от граждански сблъсъци Нигерия. Освен това беше от същото училище като маршала — двамата бяха далечни роднини. Но по-скоро двата му тура със специалните части SAS в Северна Ирландия, отколкото роднинските му връзки, се оказаха решаващи да бъде избран да води щурмовия отряд. И още шест редови, но опитни войници, по един за всеки противник, въоръжени с къс автомат SA 80, димни гранати и фишеци. С намазани с черно лица, те се приближиха от горната страна на планината, най-далечната от огъня, а камуфлажните им облекла бяха повече от адекватни сред опушените дървета.

Вече бяха на двадесетина метра и всяка стъпка предизвикваше миниатюрни лавини от борови иглички надолу по стръмния склон. Изчакаха, надничайки в пролуките между боровите стъбла, докато беше потвърдено, че и тримата постови в страничните постройки са ликвидирани — без дори да имат възможност да изпсуват, както по-късно се разбра, толкова бяха заети да следят пожара. Оттук нататък задачата ставаше по-сложна. С един последен поглед към закепенените прозорци и със страх да не срещнат набито око и гневно дуло зад някой от тях Дарвин и хората му се спуснаха по последната отсечка от склона до стената на пристройката на кухнята. Нямаше вик за тревога, нямаше и звук от изстрел — чуваше се само тътенът на роторите и перките, който дори от далечната страна на сградата ги караше да се чувстват все едно са по средата на лавина.