Майкл Доббс - Последното раздаване

Нататък. Зад втората врата имаше баня, зад третата свободна спалня. Напрежението нарастваше, трябваше да продължат. Дарвин избърса потта, която се стичаше в очите му.

Следващата врата се отвори малко по-трудно, потната и завързана ръка на пленника се хлъзна по изтърканата метална топка. Открехна се леко, после още няколко сантиметра. И пред тях, с гръб, загледан през прозореца, в поза като на статуя на латиноамерикански воин, стоеше епископът. На почетно разстояние от три стъпки зад него, също насочил вниманието си към прозореца, беше липсващият пазач.

Не бяха чули нищо.

С нарастваща увереност Дарвин избута напред своя щит, свивайки се зад него, но минавайки прага, пленникът протегна ботуш и ритна крака на стол, достатъчно, че да го събори. Пазачът до прозореца се завъртя, устата му отворена във вик, оръжието сочещо към тях. Видя живия щит, разпозна колегата си и стреля. Дарвин отвърна на огъня, човекът в ръцете му потрепна, изведнъж стана тежък и бавно се свлече на пода. Дарвин видя два бълбукащи кратера в гърдите му и усети пръските топла кръв по бузите си.

Епископът се беше обърнал, привлечен по-малко от шума, колкото от факта, че пазачът зад него се беше свлякъл по стената до прозореца, сърцето му беше отворено от краткия откос.

Теофилос се обърна към Дарвин, огледа двете тела на пода с голямо внимание. Търсеше варианти; нямаше такива. Това беше краят. Приключението беше отишло твърде далеч. Той сви рамене, въздъхна тежко и бавно вдигна ръце, ръкавите на расото му се набраха нагоре, оголвайки любимия му „Ролекс“ и бялата копринена риза. Силуетът му в рамката на прозореца, с разперени ръце на фона на слънчевата светлина и блясъка на пламъците, създаваше впечатление за разпятие.

Дарвин избърса кръвта от бузата си, както беше направил онзи ден в Дери. Когато очите му свикнаха със светлината, видя, че Теофилос се усмихва криво. „Предавам се“, четеше се по устните на епископа — може и да го беше изкрещял, нямаше как да се чуе.

Дарвин пусна един куршум точно през върха на дървения кръст, който висеше над сърцето му. Епископът подскочи леко, залитна и падна към и после през прозореца, който се разби на парченца, като експлодираща звезда, оставяйки само празна, безжизнена дупка. Последното, което Дарвин видя от епископа, беше крайчето на черното му расо, чифт сандали и два яркожълти чорапа.

Ъркарт беше прав. Беше се извинил на Дарвин, след като беше приключил с инструкциите за резиденцията по сателитната връзката.

— Извинявате се, г-н министър-председател?

— Да, капитане. Епископът, ако бъде пленен жив, неминуемо ще се яви пред кипърски съд. Той има много приятели в Кипър. Подозирам, че е по-вероятно да бъде избран за президент, отколкото осъден. Не се справяме с терористите много ефективно, нали?

— Не, сър.

— Спомням си някои неща и от моето време, когато бях войник като вас в Кипър и се борех с терористите от ЕОКА. Архиепископ Макариос предвождаше терористите по онова време, плащаше им от средствата на църквата, даваше им наставления. Избиха не само наши войници, но и много британски цивилни, също и жени. Ние го знаехме, даже го затворихме в изгнание. И после му позволихме да стане президент на Кипър. Твърде слаби сме, капитане.

— Да, сър.

— Дори да го затворят за малко, това нищо няма да промени. Като змийско яйце. Ако го сложиш на топло, заплахата само става по-голяма, докато се излюпи, когато и където най-малко очакваш. Винаги съм вярвал, че има само един начин да се справим със змийското яйце.

— Какъв е той, сър?

— Да го смачкаме, капитане.

Гледаха всичко на мониторите. Сенките, притичващи между гората и прозореца на кухнята. Резките движения през кепенците до предната врата. Приближаващият пожар. Тъмната фигура, която изхвърча от прозореца на първия етаж и падна като чувал с въглища. Четиримата благодарни заложници, които се радваха на слънчевите лъчи за пръв път от дни.

И като с магическа пръчка огънят бе потушен, мерникът и ефективността на хеликоптерите се бяха повишили в синхрон с развитието на събитията в резиденцията.

За голямо лично удоволствие на Ъркарт Янгблъд се беше върнал. Беше получил заповед от своя висшестоящ, който беше настоял, че независимо колко нетърпима и неразумна може да е намесата на министър-председателя, представител на военните трябваше да присъства на място, за да съветва и ако е необходимо, да възразява. Сега Ъркарт се къпеше в славата на своята победа, но спорът не беше приключил.