Майкл Доббс - Последното раздаване

— Да станеш министър-председател?

— Към този момент няма други амбиции, освен… — той започна същата плоча отначало.

Тя се пресегна и сложи пръст на устните му, за да го избави от мъките. О, дано беше добър в леглото, защото явно нямаше други качества. Но поне нямаше да има опасност тя да хлътне.

— Разкажи ми всичките си тайни, Джефри. Много добър слушател съм.

— Така ли?

— Да. Кажи ми, освен ако не е военна тайна, ти Дева ли си?

— Искам да си тук и да закусваш с нас, мамо.

Това беше единственото ядене, за което Клер държеше да бъде с децата си, преди политиката да я отвлече за остатъка от деня. Но невинаги се получаваше, дори в неделя.

— Знам, миличка, но нали помниш как е с изборите от миналия път.

— Ти къде си?

— Някъде в централната част на страната ни. Честно казано, и аз не съм сигурна къде точно. Една кола ме взе вчера следобед от влака и после малко ми се губят нещата. Но тази вечер ще се върна. След като сте заспали.

— Свърши ми малката бомбичка за инхалатора.

— Синята или кафявата?

— Синята.

— Ще намеря аптека някъде — Клер надраска нещо за подсещане в полето на вестника си.

Първа страница на „Съндей Експрес“ крещеше: „ФОЛКЛЕНД НА ФРАНСИС“.

— Ще ти донеса една тази вечер. И се надявам вие с Аби да сте облекли пижамите, които ви оставих.

Даяна пусна въпроса покрай ушите си. Нещо друго се въртеше в главицата ѝ.

— Мамо?

— Да, миличка?

— Какво е война?

— Защо питаш?

— Нали сме във война с Кипър? Защо?

— Не с целия Кипър, миличка. Само с няколко лоши хора.

— А всички тези жени с бебешките колички.

— С тях не сме.

— Но г-н Ъркарт уби епископа, нали?

— Не, не г-н Ъркарт лично.

Нещо в наивния тон на дъщеря ѝ разтърси и мислите на Клер.

— Но защо? — настояваше Даяна, докато дъвчеше голямо парче препечен пълнозърнест тост.

Клер се поколеба. Сутрешната преса преливаше от хвалебствия за успеха в Тродос. Дори тези, които не подкрепяха правителството, не можеха да отрекат ефективния развой на действията. Някои от по-сериозните вестници пишеха за разрив в отношенията с военните съветници и че е необичайно, а може би дори нередно, министър-председател да поема едноличен контрол върху акцията, но в светлината на нейния успех военните явно не горяха от желание да тръбят за наранената си гордост. Победата сама по себе си е аргумент.

Тогава защо Клер не споделяше този ентусиазъм?

— По-късно ще ти обясня, миличка. И да не забравиш да си измиеш зъбите.

— Сега ми падна!

С екзалтиран замах на дистанционното Ъркарт изтри лицето на лидера на опозицията от екрана на сутрешните новини в неделя.

Повече от двадесет минути в сутрешния блок Дик Кларънс се мъчеше да избегне съдбата си, но нестихващите въпроси омаломощиха словесната му изобретателност и преминаха през всичките защитни позиции, които неговите съветници бяха му подготвили, и той бе принуден да капитулира. Накрая нямаше друг избор, освен да го признае. Да, Франсис Ъркарт беше постъпил правилно.

— Не му остава още много на младия Дик, така ми се струва — каза Ъркарт и погледна към Мортима.

Съдбата нямаше да е благосклонна към един лидер на опозицията, който не можеше да намери с какво да опонира само десет дни преди изборите.

През масата Мортима вдигна поглед от вестника.

— И пресата сякаш е стигнала вече до това заключение.

Тя му подаде три коментарни статии, внимателно прегънати и маркирани, които на практика обявяваха, че изборите са предрешени.

Той ги сдъвка с чая си, после ги хвърли настрана и поклати глава.

— Прибързват със заключенията. Кларънс е аут, защото така или иначе е безполезен. Но все още има опозиция.

— Мейкпийс?

— Кой друг?

— Човекът без партия.

— Но с армия.

— Армия, която ще бъде нападната, сър.

Беше Кордър, който изпълваше рамката на врата по своя тих начин, с който те бяха свикнали през годините. Мортима дори не оправи пеньоара си.

— Имаш новини от фронта ли, Кордър?

— Да, сър. Г-н Мейкпийс май го чака битка. След репортажите от вчера вечерта много от групировките на крайните британски националисти са започнали да се организират. Подготвят му малък прием, когато стигне в Бирмингам тази вечер. Искат да направят с него, както вие направихте с епископа.

— Колко жалко — промърмори Мортима, като че ли беше открила бримка на чорапогащника си.

— И какво предлагаш да се направи, Кордър?

— Зависи дали искате война по улиците на Бирмингам.