Майкл Доббс - Последното раздаване

Сега се почувства омърсена. Вече и Кордър знаеше. Тайната ѝ се разпространяваше, както и угризенията. В началото това ѝ се струваше като безобидна пакост, но вече не можеше да не си признае, че се беше оказало грешка. Предателство към приятел, на когото все още държеше. Сама се беше принизила, беше се увлякла. Беше постъпила като Ъркарт.

Рецепционистът пак я гледаше, този път скришом. Тя се обърна с гръб към него, вече не беше толкова уверена в собственото си превъзходство.

— Не, шофьорът не е на смяна — промърмори тя.

Чувстваше се като затворник, изправен пред съда. Не се признавам за виновна, искаше ѝ се да настоява тя. Но кого заблуждаваше?

— Хубаво — отсече Кордър.

— Защо питаш?

Но вече беше късно, връзката прекъсна.

Мейкпийс стоеше на изтърканите от времето стъпала на енорийската църква „Сейнт Джоузеф“ в Канък, около двадесет километра северно от центъра на Бирмингам. Беше ходил рано сутринта на причастие и получи благословията на викария. Той беше вярващ християнин, макар и не съвсем по каноните, и не му бяха непознати ползите за един политик от показването на набожност от време на време. Много християнски групи се бяха присъединили към него по време на похода, събирайки се под голям плакат „Поход за мир“, който сега беше сложен от другата страна на камбанарията на църквата.

Но тази сутрин се събираха и други, чиито мотиви не бяха толкова духовни. В частност два нови елемента. За първи път поддръжници и членове на партията на Дик Кларънс влязоха открито сред калейдоскопа от плакати и протестни групи в тълпата. Също като Ъркарт, повечето редактори и много други, и те възприемаха Кларънс като вече загубена кауза и започваха да го отписват. Оставени между скалата на отчаянието, която беше Кларънс, и мрачната, корава земя, на която се извисяваше Ъркарт, те се обърнаха към единственото знаме на недоволството, което можаха да намерят. Томас Мейкпийс.

Вторият нов елемент беше още по-натрапчив и шумен въпреки относително малката си численост.

Увити в национални флагове и татуировки, с късо подстригани глави като овни, злобни очи над пробитите носове, обградени от фоторепортери и залостени зад набързо издигнатите прегради от местната полиция, скинарите започваха да прииждат, въоръжени с неизменните си оръжия от вулгарен език, плюене и обиди. Беше рано сутринта и ентусиазмът им още не се беше разпалил, но те представляваха само авангардът на елементи, които щяха да се появят по-късно през деня под маската на националисти.

— Помията се е надигнала — промърмори Мария на Мейкпийс.

— Не цялата. Рано им е още.

— Феновете на Ъркарт приемат всякакви странни и неизкъпани форми. Може би трябва да го приемем като знак, че постигаме някакъв успех.

— Не знам. Притесняват ме тези типове, с всичките семейства и деца наоколо.

— Не се безпокой — успокои го тя. — Полицията ще се оправи с тях.

В Тродос още им беше рано за ставане, дори като вземем предвид часовата разлика. Предишната вечер подполковник Сейнт Обин беше завзел най-горния етаж на хотел „Боров връх“, който беше на няколко километра от резиденцията. Това беше причинило на управителя лек удар и за няколко минути той обмисляше да откаже. Но той беше германец с изтекло разрешително за работа, който не искаше да влиза в разправии с президента на Кипър, а и не му плащаха достатъчно, за да спори с петдесетина въоръжени до зъби войници. За около час разместиха вече настанените и ги натъпкаха в останалите стаи. Гостите на хотела реагираха с разнообразна смесица от обиди, когато разбраха, че няма да могат да излизат от хотела, докато групата на президента не го напусне на следващата сутрин. Но Елпида мина по всяка маса в ресторанта, обясняваше, благодареше, молеше за разбиране. Трогателните подробности от нейната история и белегът на бузата ѝ свършиха много добра работа за успокояването на разбунените духове, подкрепени от факта, че Министерството на финансите щеше да заплати сметките на гостите за цялата седмица.

Президентът обаче се беше покрил. Изтощението го беше преборило. Веднага след като проведе няколко разговора с министрите си, за да ги предупреди да го очакват на следващия ден, той заспа и не се събуди до десет часа на следващата сутрин. Панайотис настоя да стои на пост пред вратата му през цялата нощ. Никой не се опита да го събуди, нямаше смисъл. Щеше да им отнеме само няколко часа да стигнат до Никозия.