Майкл Доббс - Последното раздаване

— Ще има насилие?

— Може. Ако го искате, г-н министър-председател.

— Не мисля, Кордър. Това е твърде несигурно. Такива неща могат да излязат извън контрол и да го превърнат в мъченик.

Обаче колко хубаво би било, ако заплахата се окаже толкова сериозна, че да накара Мейкпийс да зареже похода си.

— Мислиш, че той би го направил? — намеси се скептично Мортима.

— Съмнявам се. Това би било краят за него. Можем да настояваме или да го умоляваме, но не вярвам, че той ще ни послуша.

— Тогава?

— Тогава трябва да накараме началникът на полицията да му нареди да спре похода си като заплаха за обществения ред. Можем, нали, Кордър?

— От личен опит, сър, началниците невинаги слушат…

— На този му предстои да получи рицарско звание. Ще слуша много внимателно.

— … и много често не ги слушат.

— Но това няма ли да е прекрасно? — Ъркарт разпери ръце. — Мейкпийс. Вече се обяви за приятел на терористите. Сега пречи на реда и на властите в страната ни. Заплахата от безредици ще изглежда като негова вина. От мъченик ще се превърне в обществена заплаха. Ще трябва да го арестуваме.

Той плесна с ръце, после се овладя.

— С голяма неохота и след множество предупреждения, разбира се.

— Законът за обществения ред от 1986, сър. Мисля, че секция 13. Три месеца и глоба.

— Именно, Кордър. Ще стане ли?

Кордър кимна.

— И тогава всичко ще си дойде на мястото.

— Освен едно, г-н Ъркарт.

Кордър стискаше червената папка. Изглеждаше по-дебела от последния път.

— Пасолидес.

— Да, сър. Следим го внимателно. Оказа се, че не е просто безобиден дъртак. Ходи с оръжие, размахва го наляво-надясно. И има досие като активист на ЕОКА.

Ъркарт стоеше точно пред горящото дърво, което пърлеше плътта му, сякаш пред него се беше отворила врата на пещ.

— Трябва да го заключим. Но исках първо да ви питам.

Гласовете пак се блъскаха в него, предупреждаваха, наставляваха, караха се помежду си. Мина доста време, преди Ъркарт да успее да избута отломките в съзнанието си и да проговори.

— Той къде е сега?

— Киселее в палатката си. Онази без прозорците.

— Добре. Нека го оставим там. Някой толкова близък до Мейкпийс, въоръжен, с кръв по ръцете си. Британска кръв. Може да се окаже много удобен.

— Дори дъртаците могат да свършат някаква работа, сър.

— Може и така да се каже, Кордър…

Клер прелетя през двойната врата на местната радиостанция, вече закъсняваше с няколко минути за интервюто и мърмореше нецензурни неща по адрес на партийните организатори, които отговаряха за графика ѝ. Една жена имаше нужда от повече време за сутрешна подготовка от съсухрените ѝ колеги политици, които нямаха кой знае колко коса и ходеха с един и същи костюм на ситно райе, с петна от супа, който имаха от двадесет години — подарък от жената. А тя беше минала през три аптеки, преди да намери такава, която да бъде отворена и да може да изпълни рецептата на Даяна.

— Аз съм Клер Карлсен — обясни тя на младия и неугледен рецепционист.

Той не намери сили да откъсне поглед от спортната секция на вестника пред него.

— Съобщение за вас — промърмори той, шумно жвакайки дъвка, и размаха парче хартия. — Трябва да звъннете на този номер. Казаха, че е важно.

Нямаше име и тя не разпозна номера, но беше от Уайтхол.

— Може ли да ползвам телефона?

Той я погледна и неохотата му изчезна, когато вниманието му се насочи към формата зад името ѝ. Усмихна ѝ се мазно, преди да кимне.

Тя набра номера. Беше Кордър.

— Връзката сигурна ли е? — попита той.

Рецепционистът беше започнал да я оглежда със зле прикрита сласт, немитите му очи описваха кръгове по гръдния ѝ кош.

— Ако имаш предвид дали ни слуша някой — отговори Клер, отвръщайки на погледа, — наоколо няма интелигентна форма на живот.

Рецепционистът нагло наду голям балон от дъвката си; но заедно с балона и самочувствието му се пукна в розова ципа по брадичката. С последен мрачен поглед той се наведе към вестника си.

В телефонната слушалка последва кратка тишина, Кордър се мъчеше да дешифрира коментара ѝ. Иронията не беше силата му.

— Твоят приятел шофьорът — продължи предпазливо той — на смяна ли е днес?

— Не — отговори тя.

През последната седмица шофьорът на Мейкпийс основно бе зает да превозва секретарки, кореспонденция и химическо чистене между Лондон и маршрута на похода и нямаше много полезна, или по-точно злепоставяща, информация. Клер приемаше този факт с облекчение.