Майкл Доббс - Последното раздаване

Военните искаха освободените заложници незабавно да бъдат транспортирани в базата Акротири, където щяха да бъдат в безопасност. Но Ъркарт отново каза „не“ и не отстъпи. Това вече не беше военен въпрос, а изцяло политически, а политиката изискваше победата да се отпразнува с парад. Легитимното правителство на президента Николау трябваше да се завърне, а враговете му да тънат в срам. Ако се скриеше зад телените огради на британската база, това щеше да заличи новопостигнатото преимущество на президента.

Затова Ъркарт нареди изтощеният Николау и останалите да починат през нощта в близък хотел, а на следващата сутрин, неделна, Сейнт Обин да се подготви да ги закара с конвой не до британските бази, а до столицата Никозия — където беше мястото на властта и правителството. И където бяха медиите, които щяха да разпространят новината за победата из целия остров. И където бяха символичните руини на президентския дворец. И където бяха унижените му врагове. И където най-вероятно беше писмото на Мортима.

И за да се извлече максимална полза от победата, Ъркарт си напомни да каже на хората си да докарат всеки журналист и телевизионна камера, които могат да отразят неговия триумф.

Здрачът вече се спускаше и последните останки от разигралата се драма се почистваха около резиденцията, когато Ъркарт, с ледена сигурност, която стягаше сърцето му, разбра, че нещо не беше наред. Светлината угасваше, слънцето залязваше, сенките се разтегляха по земята — точно както толкова много години преди това на същия склон на планината. Ъркарт гледаше сцената на своя триумф през монитора, когато един въглен, разпален от полъха на хладния вечерен бриз, влезе в допир с изсушената кора на един бор, настани се там и намери нов живот. Както гледаше и си спомняше, дървото избухна в пламъци, които го обхванаха цялото.

Пълен кръг. Цикълът на един живот — завършен, приключен. И през екрана Ъркарт видя овъглените, обвиняващи пръсти на Йоргос и Еврипид да сочат право към него.

Победа. Това беше водещата новина във вечерните новини в събота, въпреки че още нямаше кадри към репортажа.

— Аз поисках да не ме включват формално във военния кабинет. Хората щяха да започнат да приказват, че ми идва редът. Нали се сещаш, най-младият министър на вътрешните работи след Чърчил. Все пак ни предстоят избори, а не битка за лидерство на партията. И затова отказах. Но, разбира се, Франсис се съветва с мен на всеки етап.

През масата Бууза-Пит я дари с усмивка, която говореше за скромност, решителност, статус — нещо като: „Знам, че искаш да ме целуваш навсякъде с тези твои прекрасни устни, но аз наистина съм твърде важен и дългът към родината е на първо място“. Тя мъркаше поощрително, докато му правеше компания за вечеря. След години самоизтезание само преди два месеца тя най-после се беше разделила със съпруга си, който също беше в парламента и чиято отдаденост на преговори с лобистите до късна доба, операции през уикенда, постоянно говорене по телефона и четене на писма от избиратели — колкото и благородна да беше — за нея беше пълна, непростима скука. Тя знаеше, че да спи с Бууза-Пит беше глупава прищявка, но толкова отдавна не се беше забавлявала, а и се надяваше той да се окаже толкова умел в акта, колкото в прелюдията. Освен това досега не беше стигала до министър, камо ли вътрешен. Дължеше си го.

— Наистина ли? — подмамваше го тя, чудейки се дали и други части от тялото му набъбваха толкова, колкото егото му.

— В момента е малко деликатна тема. Не мога да разкрия детайли, предполагам разбираш, но аз му дадох съвет, че трябва да влезем възможно най-бързо. Да гепим заложниците и да дадем добър урок на тези скапани кипърци.

— Да ги напляскате.

— Да, нещо такова.

— Ти си великолепен, Джефри — тя изпърха с мигли ужасно престорено, но той само се усмихна самодоволно.

В такава степен му липсваха задръжки, че мястото му беше в зоологическата градина. Или поне тя така се надяваше.

— Не е лесно — призна той, тежките му вежди се сключиха драматично. — Понякога е самотна работа.

Ето я и поканата. Изискана като данъчен иск.

— Знаеш ли какво ми се иска? — продължи той, гледайки я над ръба на чашата вино, която пречупваше светлината на свещта и хвърляше странни отсенки по челото му.