Майкл Доббс - Последното раздаване

Дарвин пристъпи към прозореца, гърбът му беше опрян плътно в стената. Усещаше вадички пот по гръбначния си стълб. Това беше най-ужасният момент, когато всичко започва, точката, от която няма връщане назад, когато животът ти ще зависи от извлечените уроци от хилядолетната военна история. И от голяма доза късмет. Мигът, в който преглъщаш страха и се молиш да ти е писано да оцелееш. Пое дълбоко дъх, знаейки, че може да му е последен, и се завъртя с лице към прозореца.

Кухнята беше празна — разбира се, кой ще пие кафе в такъв момент? Късметът му работеше, вече се чувстваше по-добре. Но не можеха да си позволят да рискуват със звук от строшено стъкло. Залепиха една част, за да не падне, и отрязаха с елмаз стъклото, отваряйки достатъчно голяма дупка, за да могат да освободят резето. След по-малко от тридесет секунди прозорецът се отвори. След още тридесет Дарвин и още двама бяха вътре, останалите ги следваха чевръсто.

Кухнята беше тясна, не предлагаше прикритие, нямаше къде да избягаш, щяха да бъдат като мишени на стрелбище, ако само един от хората на епископа ги беше видял в това положение. Трябваше да се махнат оттам възможно най-бързо. Влязоха в трапезарията с нейната тъмна, тежка мебелировка. По масата имаше мръсни чинии, трохи и парчета сирене, плодове, празни бутилки вино, смачкани кутии цигари, а до стената, подпрени на ламперията, бяха два автомата и кутии с муниции. Очите на Макариос, мрачни и тържествени, се взираха в тях от масления портрет, но нямаше никой друг.

Вътре в къщата звуковата бомбардировка беше още по-безмилостна, ехтеше между каменните стени и кънтеше в пулсиращите им глави. Нямаше възможност за вербална комуникация, всички команди се състояха в посочване с пръст или знаци, които бяха предварително обмислени и педантично оркестрирани в часовете преди това. Отвъд трапезарията знаеха, че ще се натъкнат на главния коридор, идващ от предната врата, а пред открехнатите кепенци до вратата трябваше да стои един от постовите. Цяла сутрин беше там — проклет да бъде, ако беше решил да се премести през последните десет минути. Нагоре по стълбите, на площадката, очакваха да открият още един постови; бяха им казали, че епископът е на средния етаж, в голямата спалня, която гледаше към пожара. В края на коридора пред тях беше всекидневната, където бяха четиримата вързани заложници и — както те се надяваха — останалите вражески единици. На всеки се падаше по един. Може би. Ако бяха преброили правилно.

Човекът при предната врата беше ключът, който, веднъж завъртян, щеше да отключи пътя към стълбището и всекидневната. Но не можеха да си позволят изстрели. Трябваше да мине без шумове, които можеха да накарат ключалката да заяде.

Тежката дъбова врата на трапезарията се отвори тихо. Дарвин се усмихна мрачно. Студентът по богословие, превърнал се в борец за освобождение, явно беше прекарал повече време в изучаване на теорията и недостатъчно в практиката. Докато дърпаше от цигарата си, картечният пистолет лежеше спокойно на стола, на поне една крачка от него — крачка, която не му беше писано да направи. Преди да успее да се обърне, един сержант беше опрял щик в ребрата му, а другата му ръка покриваше устата. Постовият замръзна, очите му се изпълниха със страх, върхът на щика вече беше опрян в гушата му и поряза кожата му, когато той преглътна. После падна на колене сякаш се молеше. Един по-малко.

В сърцето си Дарвин знаеше, че атаката на всекидневната няма как да бъде проста. Разположението на заложниците беше от решаващо значение; ако всички те бяха на известно разстояние от похитителите, само тогава можеше да се рискува с престрелка. Той надникна през открехнатата врата и изруга. Един от пазачите беше седнал точно до заложниците, обърнал лице към прозореца, където на фона на ярката светлина се виждаха още двама, застанали рамо до рамо и надничащи навън. Трябваше да са трима.

От заложниците мъжете бяха вързани в редица, също с лице към прозорците, но младата жена беше зад тях и гледаше към вратата. Едната ѝ буза беше зачервена и две от копчетата на изцапаната ѝ блуза липсваха. Но в очите ѝ имаше ярък пламък, който избухна, когато видя покритото със сажди лице на Дарвин. Той повдигна пръст към устните си; тя затвори очи и успя да се усмихне леко.

Гумените подметки на ботушите не издаваха звук по килима. Седналият пазач беше повален от удар с приклад и издаде само тих стон, докато се свличаше на пода. Все още нямаше реакция от двамата на прозореца, толкова поглъщащ беше шумът отвън. Двама от войниците застанаха като жива преграда между пазачите и заложниците, други двама се приближиха към двойката на прозореца. Дула в гърбовете. Пазачите подскочиха уплашени. Единият прие съдбата си с вдигнати ръце и пуснато оръжие, но другият се завъртя решително, с изпълнени с омраза очи, ръката му посегна към късата цев на автоматичната пушка. Всичко, което получи, беше приклад в лицето, удар, който счупи носа му и лицето му се покри с кръв. Той падна на пода, ръмжейки.