Майкл Доббс - Последното раздаване

Кратката проверка на заложниците увери Дарвин, че всички са живи, въпреки че Мартин, който беше в плен от почти две седмици, изглеждаше изтощен. Всякакъв опит да разбере от тях точното местонахождение на епископа и другите похитители беше обречен на неуспех; нито те знаеха, нито звукът позволяваше да се чуят.

Точно докато разпитваше върховния комисар, вниманието на Дарвин бе привлечено от стреснатото изражение, което изведнъж се появи по лицето на един от войниците му. Той се обърна и видя как освободената жена взе един от многото пистолети, оставени на земята, и застана пред поваления пазач с разбития нос. Тя го ритна, за да привлече вниманието му. Той спря да стене, погледна към нея, видя нещо в погледа ѝ и протегна умоляваща, окървавена ръка.

Елпида го остави да пълзи, докато видя страхът да опъва лицето му като струна на пиано. После стреля и пръсна капачката на коляното на Димитри в каша от кожа и парчета кост.

— Следващия път, копеле, ще лазиш пред мен.

Тялото на Димитри започна да се гърчи, той отчаяно се опитваше да се хване за разбития си крак, докато всяко движение изпращаше хиляда волта агония през тялото му. Той крещеше с цяло гърло.

Все едно подаваше освежаваща напитка по време на коктейл в горещ следобед в градината на президентския дворец, Елпида даде пистолета на Дарвин и отиде да се погрижи за баща си.

На капитана му призля. Беше изгубил контрол над ситуацията, игровият план щеше да се развие по-бързо от очакваното. Изглеждаше почти сигурно, че изстрелът и виковете на Димитри ще бъдат чути от оставащите вражески единици в къщата. Беше освободил заложниците, но работата още не беше свършена. И останалото трябваше да го свърши сам.

Докато гледаше към стълбите, устата му пресъхна, а пръстът му се сви около спусъка. Нямаше много добра представа какво да очаква — Ъркарт му беше обяснил само за приземния етаж, — а и имаше твърде много врати, излизащи от площадката на средния етаж, всяка от които можеше да се отвори с изстрел. Като на улица „О’Мара“, близо до реката в Дери, една мизерна къща с широки тераси, олющени стени и без килим, в един мрачен ноемврийски ден, когато бяха изпратени да задържат заподозрян от ИРА. Тогава в края на малкото стълбище имаше само две врати, но едната от тях се беше отворила съвсем леко. Той се беше поколебал — дали не беше невинен гражданин, може би дете, което излиза от банята? Или беше заподозреният, който излиза да се предаде?

Отговорът се беше появил под формата на 5,56-милиметров куршум от „Армалайт“ 50 50 ArmaLite — американска компания за леко огнестрелно оръжие. — Б.пр. , който беше минал през ключицата му и се беше забил в гърлото на ефрейтора, който го прикриваше отзад. И двамата се оказаха на дъното на стълбището — Дарвин, превит от болка и гледащ право в безжизнените очи на войника си. Вдовицата на ефрейтора получи пенсия, Дарвин получи отпуск и похвала, а убиецът от ИРА получи доживотна присъда, когато в крайна сметка се предаде. Това беше преди осем години; може и вече да беше помилван или пък да излезе след още година-две. В кошмарите на Дарвин очите на войника го гледаха месеци наред след това. Това нямаше да се случи отново.

Хората на епископа бяха с ръце, завързани на гърба, с изключение на все още гърчещия се Димитри; той сграбчи най-близкия и го тикна пред себе си. Нагоре по стълбите. Жив щит. Застраховка.

Започнаха да се изкачват и сетивата на Дарвин започнаха да пищят; колкото по-близо бяха до металния покрив и тътена на перките, толкова по-настоятелно пулсираше главата му. Дори дървеният под се тресеше. Един лист ламарина се беше откъснал и дрънчеше методично под силната въздушна струя. Звукът беше оглушителен. Като непрекъснати артилерийски залпове.

Горе коридорът беше мрачен и окичен като викторианско училище. Репродукции, маслени картини, абажури с леко поклащащи се пискюли, антикварни джунджурии. И врати. Твърде много скапани врати.

— Говориш ли английски? — извика Дарвин право в ухото на пленника си.

— Имам магистърска степен от университета в Бристол.

— Искаш ли да умреш?

Пленникът поклати глава.

— Тогава ще отваряш вратите. Много бавно. И се моли приятелите ти да те разпознаят.

Той наново завърза ръцете на пленника, само че отпред, и започнаха да се промъкват по коридора, Дарвин буташе напред човешкия си щит, докато стигнаха първата врата. Топката се завъртя, вратата се отвори широко… за да разкрие, че най-заплашителното нещо вътре беше един шкаф за спално бельо. За момент Дарвин се почувства като глупак, докато си припомни, че поне беше глупак, който все още диша.