Майкл Доббс - Последното раздаване

Пътят продължаваше да обгръща склона на планината, да се къдри, да се спуска и да изчезва зад следващия завой в боровите гори отпред. Тогава Сейнт Обин видя просеката, изсечена от човешка ръка долина в скалата, страшен белег, чиито стръмни страни и незаздравели склонове сякаш плачеха от болка със спомена за експлозивите и багерите, които са отворили тази огромна рана в склона на планината, а после некадърно са я обгорили с горещ асфалт. Сипеите се спускаха като сълзи от двете страни.

Мястото беше негостоприемно, клаустрофобично, нямаше дървета, никаква растителност не искаше да расте там, не беше място, където искаха да се мотаят. И тогава някой глупак наби спирачки.

Мейкпийс имаше ирландски корени по майчина линия, които явно излизаха на повърхността в моменти на възмущение и неправда, като блокираха преценката му и го караха отчаяно да търси физически отдушник на гнева си. Както когато пресече от другата страна на Камарата на общините. И той самият не беше сигурен докъде се простираха принципите му и откъде започваше чисто и просто келтската му страст, но така беше скроен — така или иначе какъв е смисълът от принципите, ако няма страст. Сега някакъв смешен полицай със звездички на яката му се пречкаше и му казваше, че не прави разлика между него и нациста, който си показваше задника през прозореца. Глупости! Когато главният инспектор се приближи към него, Мейкпийс вдигна ръце, за да го избута. Или щеше да го удари?

Мария бързо го усмири, хвана го, преди някой от полицаите да го направи.

— Не им давай друга причина, освен политическа — каза му тя.

Когато Мейкпийс спря да върви, и тези след него започнаха да забавят ход, несигурни какво се случва. Те започнаха да се скупчват около Мейкпийс и полицаите. Хардинг опита с помирителна усмивка.

— Моля ви, г-н Мейкпийс, това на никого не му е по-неприятно, отколкото на мен. Искаме да го направим максимално лесно за вас, дори сме подготвили място на около километър надолу по пътя, едно спортно игрище, където нямаме нищо против да отидете с хората си. Но с тази заплаха за насилие, която тегне над общината, няма как да ви пуснем в центъра на Бирмингам.

Мейкпийс мигаше на парцали, опитвайки се да разсее мъглите на гнева и да проясни мислите си. Мария първа се осъзна.

— А утре, инспекторе? А на следващия ден? А следващата седмица в Лондон?

Хардинг сви рамене.

— Не зависи от мен, госпожо. Това е в ръцете на местната полиция. Но ако заплахата от насилие се запази…

— Значи ще позволите на група разбойници да провалят избирателната ми кампания — извика Мейкпийс.

— Съжалявам.

— А какво ще направите, ако откажа?

— Г-н Мейкпийс, дадох ви законно нареждане да спрете това шествие. Ако не го направите, не ми оставяте друг избор, освен да ви арестувам. И двамата не искаме това. Няма да ви свърши голяма работа за кампанията и ако сте в ареста.

— Позволете ми аз да преценя това.

Но и останалите преценяваха, натискаха се все по-близо, когато започваха да разбират, че присъствието на полицията около Мейкпийс не беше за негова протекция. Настроението започваше да се изостря.

— Не претендирам да разбирам от политика, сър, но имам работа да върша. Нека приключим нещата по мирен път.

— Не, мисля, че ще ги приключим по друг начин. Арестувайте ме или се махнете от пътя ми.

Мейкпийс тръгна отново, проправяйки си път през телата пред него.

— Моля ви, сър…

Хардинг тръгна след него и протегна ръка да го хване; Мейкпийс се освободи. Хардинг побърза да го настигне.

— Сър, не сте длъжен да казвате нищо. Но ако не кажете нещо, което впоследствие използвате във ваша защита, съдът може да реши…

Останалото се загуби в гневните викове на разни бивши членове на отбора по вдигане на тежести на Кипър, които започнаха да си пробиват път през тълпата. Хората се блъскаха, имаше и родители с деца на ръце, някой се прекатури, викове на объркване се разнесоха от всички страни, походът изведнъж се беше превърнал в хаос. Това ли беше целта на Хардинг? Мейкпийс да бъде арестуван насред сцени на насилие, без да се вижда нито един неонацист наоколо? Мария решително се хвърли между Мейкпийс и прииждащата маса мускули, крещейки укор с език, на който би завидял всеки гръцки моряк, и им ръкомахаше да се усмирят.

Мейкпийс имаше по един полицай на всяка ръка, но не се дърпаше и не се съпротивляваше. Вместо това и той призоваваше към ред.

— Спокойно. Продължавайте похода — викаше на тези около себе си. — Ще се върна при вас веднага щом се оправя с тази небивалица.