Майкл Доббс - Последното раздаване

Вторият беше по-труден — да решат коя от двете теми трябва да бъде топ новина. Някои избраха Мейкпийс, повечето започнаха с полковник Сейнт Обин.

„Двойна доза!“, както го нарече в. „Мирър“ на следващата сутрин. Килия, клопка и купон за редакторите.

Мортима погледна Ъркарт угрижено. Той разпозна погледа ѝ.

— Не знам, Мортима, не знам как ще свърши всичко това. Вече не го контролираме ние. Глупаците се разбудиха и нашите съдби са в ръцете и гласовете на безумната тълпа.

— Сейнт Обин. Мейкпийс. Тези репортажи помагат ли, или пречат?

— Кой може да каже? Знам само, че това са противоположни ветрове и че някои лодки ще бъдат потопени, преди халите да утихнат.

Сержантът не беше кой знае колко впечатлен. Пакетче носни кърпички, полупразна тубичка мехлем за пришки, две химикалки — една обикновена и една писалка „Паркър“, гребенче, часовник, кламер, мобилен телефон и три плика, съдържащи писма на подкрепа, които няколко човека му връчиха по време на похода тази сутрин. Само това можа да извади от джобовете на Мейкпийс като лични вещи. Нямаше пари в брой, нямаше кредитни карти, нямаше други видими средства за препитание.

— Мога да ви арестувам и за скитничество — подхвърли сержантът.

— Тръгнал бях на политически поход, не на пазар — отвърна сухо Мейкпийс.

Сержантът привърши попълването на списъка с личните данни, зачуди се, като стигна до месторабота.

— Тъй като парламентът е разпуснат, технически вече не се водя народен представител — обясни Мейкпийс. — Значи съм безработен.

Сержантът подсмръкна, захапа края на химикалката и написа „изборен кандидат“. После започна да рецитира по кодекс.

— Обвинен сте в провиненията, описани по-долу. Не сте длъжен да казвате нищо, освен ако не желаете…

— Повярвайте ми, сержант, желая. Нямам никакво намерение да си мълча.

— Което във вашия случай е проблем. Доколкото разбирам, г-н Мейкпийс, заявили сте намерението си веднага щом бъдете освободен, да продължите с този ваш поход, който е самата причина да бъдете арестуван.

— Точно така.

— Не можем да правим така, нали, сър?

— Пак ли ще ме арестувате?

— Не. Поне не веднага. Не е нужно. Тъй като вие отказвате да приемете всякакъв вид условия за гаранция, аз предлагам да не бъдете пускан.

— Така трябва да постъпите.

— Мога да ви задържа двадесет и четири часа, сър. Така е по закон. Сигурно вие сте го гласували. Това ще ви даде малко време да помислите, да поохладите страстите. След това ще ви изправим пред следващото заседание на магистратите… — той погледна часовника на стената, който показваше един през нощта в понеделник — което ще бъде във вторник.

— По това време трябва да съм в Бранбъри, на половината път до Лондон.

— Няма да стане този вторник, така ми се струва.

— Направо ме карайте на гилотината.

— Недейте така, сър. Ще видите, че е много приятно, сигурен съм. Макар че в момента нямаме завивки.

— И правда.

— Това го решават магистратите.

— И, слава богу, народът.

Сребърният диск на луната хвърляше бледа монохромна светлина по просеката, придружена от разпръснати лампи, които, изглежда, се захранваха от автомобилни акумулатори, и тук-там осеяна със заслепяващия блясък на светлините на телевизионните камери. В единия край на пътя, където седяха децата, беше запалена редица от свещи, което придаваше на целия кордон почти празнично усещане. На всеки двадесет минути четиридесетина от ученичките ставаха и на тяхно място идваше нов контингент; изсипваха се нови автобуси и човешката стена се възобновяваше на смени. Но кой ги возеше все още не беше ясно.

Нямаше изстрели, но намерението на тези, които стояха на пост на върха на скалите, беше ясно. Всеки път, когато някой от хората на Сейнт Обин се приближаваше на по-малко от двадесет метра от барикадите с автобусите, срещу него се насочваха пушки и се освобождаваха предпазители. Дори да не бяха с президента и дъщеря му, съпротивата щеше да бъде безсмислена. Нямаха прикритие, нямаха път обратно, освен да минат през децата, и затова стояха и се оглеждаха като патици.

Когато слънцето изтече от небето и мастиленият чадър на нощта ги покри, те откриха колко недостатъчен е кислородът в планинския въздух и колко студено става, когато само звездната светлина ти е завивка. Провизиите бяха мижави; никой не беше планирал подобен престой. А отвъд кордона усещаха мириса на печено агне с чесън и розмарин. Мъчение за гладния език.