Майкл Доббс - Последното раздаване

А и какво можеха да направят полицаите — да арестуват пет хиляди човека?

— Помахайте им за сбогом, инспекторе.

В розовата светлина от зората просеката блестеше като челюст на вълк, която чакаше да щракне върху плячката си. Но това не продължи дълго. До средата на сутринта влагата се беше изпарила и скалите, които бяха като възглавници от лава, отразяваха горещината напред-назад в жестока игра на слънчев пинг-понг. Температурата на шосето минаваше 32 градуса и продължаваше да се покачва.

Николау не можа да спи. Напрежението от последните няколко дни си казваше думата върху едно тяло, което дори на младини не беше кой знае колко здраво, а резервите от характер и устойчивост, които беше изчерпал по време на пленничеството им в резиденцията, се бяха оказали невъзможни за възстановяване. Хладният планински въздух се беше просмукал в костите му и той не беше в настроение за закуска, дори да имаше такава. Очите му плуваха, започваше да се усеща трескав.

Но не беше загубил гордостта си.

Опитваха се да му създадат максималния комфорт, който обстоятелствата позволяваха, в каросерията на един от камионите. Той не промълви и едно оплакване, пред дъщеря си поддържаше смела усмивка, но тя не можеше да бъде заблудена и отказваше да прикрива загрижеността си. А до средата на следобеда температурите дори на сянка минаваха 38 градуса.

Сейнт Обин правеше обиколки на всеки час на обсадения конвой, опитвайки се да поддържа духа, обясняваше на всички, че ако кипърците са искали да навредят на някого, са щели досега да го направят.

— Кипърците са хубави хора, сър — потвърди един ефрейтор, бършейки зачервеното си лице с парцал. — Интересно обаче, като бях малък, имахме много бръмбари в нашата ферма. Никой не ми се караше, като ги мачках, но като почнех да ги горя с лупа, моят старец сваляше колана. Мисля, че сега започвам да го разбирам.

Сейнт Обин отмина бързо, не искаше да се оплита в такава чудата логика. Следващият камион беше този на Николау.

— Донеси ми малко вода, Елпида — помоли баща ѝ, когато Сейнт Обин се появи.

Когато тя отиде, той се обърна към войника:

— Полковник, ужасно съжалявам, че трябва да го кажа, но не съм сигурен, че ще мога да издържа още много.

Сейнт Обин коленичи до него.

— Г-н президент — прошепна той, — водата, която дъщеря ви отиде да донесе, сигурно е последната ни. Не съм сигурен колко още ще издържим всички.

Можеха да поддържат радиовръзка, макар и прекъсваща, с останалия свят, чрез хеликоптерите, които прелитаха на равни интервали над просеката. Така успяха да информират базата, че провизиите им са изчерпани, и да научат, че за момента никой не знае как — или кога — ще бъдат освободени.

По здрач се появи един „Уесекс“ на хоризонта, летеше бързо и ниско, едва ли на повече от 60 метра, вратата на задната кабина беше отворена. Когато прелетя над тях, два бидона изхвръкнаха оттам, разпериха копринени криле и започнаха да се спускат бавно надолу, осветени в червено от светлината на топящото се слънце. Разпръснати възгласи се разнесоха от пресъхнали гърла, докато войниците гледаха бидоните с вода да летят към тях, а хеликоптерът започна да обръща за нова доставка.

Бидоните бяха на тридесетина метра над земята, когато се чуха два пушечни изстрела от ръба на скалите. Парашутите се пръснаха в облак от парцалена перушина, а припасите започнаха да падат стремглаво към земята. При сблъсъка се пръснаха на парчета, единият от тях почти отнесе един стреснат войник със себе си в отвъдното.

С наведен нос хеликоптерът изостави мисията си и изчезна във вечерното небе.

Мортима се събуди от трясъка на лятна гръмотевица. Беше три през нощта, въздухът беше влажен и тежък, зад завесата нощта се разкъсваше от белите светкавици на бурята. Той беше на прозореца; не беше спал.

Тя отиде при него, ръката ѝ се оплете в неговата — като звена на една верига.

— Нещо те тревожи, Франсис.

— Боговете са разтревожени тази нощ. Чувствам… — той сви рамене, не можеше да довърши.

— Франсис, сега не е моментът за тайни между нас.

Той пое дълбоко дъх и започна отново:

— Чувствам се сякаш те водят война над мен, боговете там горе. Карат се кой от тях да се отърве от Франсис Ъркарт.

— Кой ще седи до него в триумфа му — поправи го тя.

Той не оспори, нито беше убеден. В ярките проблясъци през прозореца тя виждаше само сенките над очите му, които ги караха да изглеждат като кухите орбити на череп. Гръмотевица прозвънтя като оковите на подземния свят. Атмосферата я плашеше.