Майкл Доббс - Последното раздаване

После трима мъже се появиха зад редицата свещи и се приближиха напред. Единият държеше стара бензинова лампа, а другият голяма пластмасова бутилка вода.

— Добър вечер, англичанино — мъжът с лампата поздрави Сейтн Обин, когато той отиде да ги пресрещне.

Кипърецът, сбръчкан мъж на шестдесетина години, имаше огромен мустак, който се навиваше като рога на овен и напълно закриваше устата му. Той вдигна ръка, за да покаже, че не носи оръжие.

— Надявам се да ви е неудобно.

— Каква е причината за всичко това? — поиска да знае полковникът. — Нали знаете, че до няколко часа могат да пристигнат хиляда британски войници?

— А вие и всеки един от вашия конвой можете да бъдете мъртви до няколко минути. Но нека не си говорим в хипотези, англичанино.

— Какво искате?

— Да се предадете.

— Шегувате се.

— Напълно сериозен съм. Искаме да ви покажем на вас, британците, че не сте добре дошли на този остров. Не и като военни окупатори, които се месят в нашите работи. И като ви държим тук, докато се предадете, искаме да покажем на света, че вашата игра тук приключи.

— Това няма как да стане.

— Не мисля, че можеш да го предотвратиш.

— Моят командир в Епископи вече организира освобождаването ни.

— Точно обратното. Вече говорихме с вашия маршал Рей и му казахме, че ако само си мръдне пръста, ще бъде отговорен за огромни човешки загуби, най-вече британски.

— Вече сте се свързали с него?

— Разбира се. Стори ни се честно да го уведомим, тъй като предположихме, че вашата комуникация няма как да е адекватна.

Прав беше, мамка му. Заседнали в тази просека по средата на планините Тродос и след като бяха изпратили всички свързочници и техниката обратно в Епископи, те все едно викаха през улук към луната. Сейнт Обин се беше надявал да пратят отряд да ги търси, като не се появят в Никозия.

— И…? — попита несигурно той.

— Явно се съветват с Лондон. Страхувам се, че ви предстои много неспокойна нощ.

— Нямаме храна. Имаме съвсем малко вода — обясни Сейнт Обин, гледайки към бутилката.

— Всеки, който иска храна или вода, е добре дошъл като наш гост. Но трябва да дойде невъоръжен и няма да му бъде позволено да се върне.

Мъжът, който държеше бутилката, я остави от другата страна на редицата свещи, примамваща и недостъпна.

— Опасявам се, че при тези условия, ще трябва да откажем кипърското ви гостоприемство — отговори сухо Сейнт Обин.

— Засега сигурно. Ще видим после — той вдигна поглед нагоре към звездния килим, който висеше в ясното небе, където скоро щеше да се появи огънят на слънцето. — Ще видим.

Кипърците се обърнаха и тръгнаха обратно зад линията от свещи.

— А кои сте вие? — поиска да знае Сейнт Обин.

— Просто обикновени кипърци. Аз съм от село Спилия.

— От хората на епископа?

Възрастният мъж се обърна и се усмихна криво, един златен зъб блесна на светлината на лампата.

— Нищо не разбираш, нали, англичанино? От вчера почти всеки на този остров е от хората на епископа.

После изчезна в сенките.

— Трудно ли откри момчетата, Джим?

— Никак, сър — докладва командирът на ескадрилата.

Беше станал призори, за да изпълни сам разузнавателната мисия.

— Те са на главния път за Никозия, малко под село Спилия.

Той посочи локацията на голямата карта в кабинета на маршала.

— Запушени са в барикада от автобуси и… — той се покашля извинително — това, което изглежда, че са група ученички.

— Шегуваш се — ахна Рей.

— Ученичките танцуваха, или поне така ми се стори, сър.

— Какво е това, някакъв карнавал?

— Има и такива елементи, сър. Дълги колони от коли и автобуси приближават към мястото от всички посоки. Изглежда, че се е превърнало в нещо като туристическа атракция. Каквото и да значи това, няма как да изпратим конвой, без да влезем в задръстването.

— Хеликоптери?

— Ще летим само на метри над просеката и ще сме абсолютно уязвими, като пеперуди. Няма да има нужда дори да стрелят по нас, а само да хвърлят някой камък.

Гласът на маршала потъна.

— Тогава какъв е вариантът, Джим?

— Проклет да съм, ако знам, сър.

Рей се отпусна в стола си до телефона, който знаеше, че скоро ще започне да звъни.

— Ще ти кажа нещо, приятелю. Това няма да им хареса в Лондон. Никак няма да им хареса.

— Така му се пада.

Сутрешната пресконференция приличаше на касапница. Ъркарт излезе на трибуната в щаба на партията под винилов лозунг „Растем заедно“. Носеше със себе си внимателно изготвено прессъобщение и внимателно подготвен министър на земеделието, който трябваше да хвали бъднините на британските фермери. Медиите не ги дочакаха да стигнат и до половината.