Майкл Доббс - Последното раздаване

— Какво има? — настоя тя. — Не ме изолирай.

Очите му проблеснаха и се върнаха към живота, той наведе глава извинително.

— Всичко сме си казвали, Мортима. Винаги. Всичко сме споделяли. И триумфите, и раните. Но сега ме е страх.

— Като споделиш страха, го делиш на две.

— Не съм искал да те натоварвам.

— А аз толкова ли съм слаба и празноглава, че да има нужда да ме пазиш?

— На мен ми се иска да те пазя — скара ѝ се нежно той. — Защото те ценя повече от всичко. А страховете ми изглеждат толкова инфантилни и суеверни. И все пак толкова реални.

Тя стисна ръката му по-силно. Въздухът беше задушлив, бурята щеше да се разрази всеки момент.

— Разказвал съм ти за Кипър. За жертвите преди много години — продължи той. — Случи се на по-малко от пет километра от мястото, където сега държат конвоя, близо до село Спилия. И беше маркирано от един символ, един знак. Горящо дърво. Като фенер, който проблясваше в сънищата ми през всичките тези години оттогава.

— Понякога не е много здравословно да живеем в сънищата си.

— Пак видях дървото. Онзи ден, до резиденцията. Пак гореше.

— Като символ на бъдещ триумф — предположи тя.

— Може би като символ на един живот, който е описал пълен кръг.

— Значи завършеност. Цялост. Това символизира сила.

— Живот, който е описал пълен кръг, Мортима, не може да се завърти още веднъж.

Смъртта. Срещу това тя нямаше аргумент. Но думите бяха помогнали, той изглеждаше вече по-спокоен, товарът беше поделен, вътрешните му съмнения бяха извадени наяве и бяха обсъдени. По-добре да ги вижда. На километър от тях тризъбецът на светкавица удари кулата на „Бритиш Телеком“ и последна продължителна гръмотевица разтресе покривите.

— Какво ще правиш, Франсис?

— Каквото винаги съм правил, единственото нещо, което знам. Ще се боря. И ще се надявам моят бог да победи.

Той се обърна да я прегърне и дъждът дойде. Битката на боговете беше приключила. Бяха готови да се отърват от него.

Наближаваше два през нощта, когато Мария чу потропване по хотелската си врата. Не беше успяла да заспи, все още възбудена от днешния успех и измъчвана от тревоги какво щеше да се случи с Том на следващата сутрин. Потропването се повтори, този път настоятелно. Тя отметна завивките и вече беше по средата на стаята, когато се поколеба. Кой можеше да е? Какво можеше да е толкова спешно и защо, по дяволите, не бяха се обадили по телефона? А и беше облечена само с една от ризите на Том.

— Кой е? — попита предпазливо тя.

От коридора отговори женски глас; не звучеше заплашително. Мария отвори вратата, но остави веригата.

— Имам съобщение за Том — обяви жената, прибирайки свободния кичур, който се появи в пролуката на вратата.

Том. Паролата за новия живот на Мария. Тя решително махна веригата и бавно отвори вратата. Беше Клер. Мария не я разпозна напълно, но Клер вече беше разпознала ризата — значи беше вярно, бяха любовници. Краката бяха страхотни, дълги и стегнати. Том винаги си е падал по хубави крака.

— Мисля, че е по-добре да вляза. И на двете ще ни е малко неудобно в коридора.

Ризата, краката и привлекателното лице с дългата, тъмна, разрошена коса ѝ направиха път да мине.

— Здравейте, аз съм Клер Карлсен — каза тя и протегна ръка. — Парламентарен секретар на Франсис Ъркарт.

Мария веднага отстъпи крачка назад и съненото ѝ изражение се замени от остра неприязън.

— Махай се. Нямам какво да ти кажа.

— Но аз имам нещо да ти кажа — Клер не помръдна. — Нещо за Том.

— Франсис Ъркарт не би си мръднал пръста, за да помогне на Том.

— Напълно си права. Но аз бих.

— Ти? — тя не се опита да скрие лошото си предчувствие. — Защо?

Как можеше да обясни, и то точно на Мария?

— Може би защото помагайки му, се надявам да помогна и на себе си.

Мария погледна изпитателно другата жена. Светлите ѝ черти бяха толкова различни от нейните. Правената в салон прическа, италианската маркова чантичка, премереният, дискретно скъп стил. Всичко, което Мария не беше. Тя имаше много причини да не вярва на тази жена, но ги имаше и зачервените очи, които подсказваха, че Клер не беше спала — не и откакто беше чула за ареста на Том и разбрала защо Кордър се беше обадил да се увери, че шофьорът няма да пострада. Кордър знаеше предварително, че ще има проблеми. Проблеми, които той беше организирал. А Кордър имаше само един господар.

— Не съм сигурна, че искам да помагам на някой, свързан с Франсис Ъркарт — каза твърдо Мария.