Майкл Доббс - Последното раздаване

Бяха репетирали отговора на въпроси, свързани с Мейкпийс и с военните в Кипър. „Без коментар.“ Едното беше в компетенцията на съдебната власт, а другото въпрос на национална сигурност. „Ще изчакате и ще видите“, само беше казал председателят на партията във въведението си. Но медиите, разбира се, нямаха намерение да чакат. Те атакуваха на вълни.

— Истина ли е, че нашите военни са спрени от няколко ученички?

— Изобщо не е толкова просто…

— Можете ли да потвърдите, че военните са били против това конвоят да тръгва за Никозия?

— Това са конфиденциални разговори и трябва да си останат такива…

— Наистина ли е застрашен човешки живот, или става дума просто за непослушни ученици от „Сейнт Триниънс“ 52 52 Популярна британска комедийна поредица, действието на която се развива в гимназия. — Б.пр. ?

— Въпросът е сериозен…

— Ще пратите ли спецчастите?

— По-добре им пратете Майкъл Джексън — обади се друг журналист.

— Дами и господа, нямам какво повече да кажа по темата.

Светлините на телевизионните прожектори грееха прекалено силно тази сутрин. Той усети капчици пот по скалпа си, а един министър-председател не бива да се поти, нито да показва напрежение или нервност под каквато и да било форма. Жестокото око на телевизията позволява само малко развеселен блясък, но на него изобщо не му беше весело.

— А какво ще кажете за Мейкпийс, г-н министър-председател? Имало ли е контакт между „Даунинг стрийт“ и бирмингамската полиция относно ареста му?

Клер го наблюдаваше отстрани, изучаваше го внимателно, а отвътре я присвиваше нещо. Средства, цели, истина, принципи, прагматизъм. Политика. Бурени, задушаващи розата. Тя знаеше, че на него му се налага да лъже, да баламосва, може би и тя би постъпила така на негово място — само че тя не би се поставила на негово място, нали? Беше се оказала твърде доверчива, наивна. Имаше още много да учи, дори за самата себе си. И имаше още много да свърши.

Въпросът увисна във въздуха. Ъркарт само погледна строго часовника си.

— Ще ми простите, дами и господа, но се оказа неочаквано натоварен ден.

Тя щеше да извърви разстоянието за днешния ден, дори да го направи сама. Двадесет и пет километра до Стратфорд на Ейвън от тази полегата нива до Бентли Хийт, на юг от Бирмингам, където се пресичат пътищата М40 и М42. Искаше да покаже на Том, че не е сам.

Пристигна рано след бъркотията от предишната вечер, седна върху росната трева и зачака. Минутите тежаха в сутрешния въздух и мачкаха духа ѝ. Може би нямаше много смисъл в този жест, но жестовете са затова. Понякога само това може да се направи.

И други бяха на същото мнение.

Като пролетно кокиче движението на Мейкпийс растеше, все още не се беше превърнало в цвете, но непокорно надигаше глава да пробие снега. Те дойдоха, семейства, приятели, някои с автобус, други с влак или пеша, някои със сериозни физиономии, други с песни, понесли плакати и бебета на ръце, капка по капка, докато се превърнаха в прииждаща река срещу неправдата. И тогава, с техния непогрешим инстинкт за тълпата, се появиха и първите мобилни щандове за кебап. Най-после тя се усмихна.

Не можеше да си представи по-мощен символ на успеха, на пролетта. Кукувиците от пресата сигурно също бяха наблизо.

До девет часа бяха станали почти пет хиляди. Не беше зле за понеделник сутрин.

Мария беше израснала с движението, беше изградила самочувствие, преценка и независимост. Никога не беше се изправяла пред нещо по-внушително от тридесетина дечица в клас, но армиите маршируват в ритъма на барабан и някой трябваше да заеме тази функция в отсъствието на Том. Те гледаха към нея.

Тя се покатери на покрива на един миниван „Рено“ и се обърна към тях. Бавно звуците наоколо утихнаха и всички очи се насочиха към нея. Тя нямаше думи за това, което се случваше в сърцето ѝ, но някак усещаше, че всички я разбират и го споделят.

Ветрецът погали лицето ѝ, отметна тъмната ѝ коса и зачерви бузите ѝ с цвета на бунта. После тя бавно, сякаш с мъка, вдигна стиснатите си ръце над главата. Както беше направил Мейкпийс предишния ден с оковите. Пет хиляди чифта ръце се вдигнаха към небето, стиснали непокорно юмруци, и много гласове запяха в хор.

От полицейския ван, паркиран в храстите наблизо, течеше забързан доклад нагоре по веригата на командването, от инспектора на място чак до началника на полицията. Протестиращите тръгнаха по пътя си, преди да е дошло решението отгоре. Нямаше кой знае каква вероятност протестът да предизвика сблъсък с опозиционни сили, поне през следващите няколко часа; скинарите нямаше още да са станали от леглата. Така или иначе походът излизаше от териториите на Бирмингам и юрисдикцията на местната полиция; така че прав им път, скоро щяха да бъдат проблем на Уорикшър и тамошното управление.