Майкл Доббс - Последното раздаване

Но усмивката на Хардинг беше изчезнала.

— Не, г-н Мейкпийс, не мисля, че можем да ви го позволим. Въобще не мисля така.

Просеката беше блокирана от барикада с осем автобуса, древните бедфърди и по-модерни мерцедеси, паркирани настрани на четири реда, а пред тях имаше нисък вал от камъни и борови дънери. Нямаше как да се мине напред и понеже склоновете около просеката се издигаха стръмно нагоре, нямаше как и да се заобиколи. Автобусите бяха празни, вратите отворени, перденцата се поклащаха по прашните прозорци, но в тишината ясно се усещаше заплаха, която напълни гърлото на Сейнт Обин с жлъчка.

— Обратно! — извика той, правейки кръгообразни движения с ръка над главата си.

Шофьорът направи елегантен тристепенен обратен завой и тръгна обратно към началото на просеката. Камионите изпръхтяха като изхвърлени на плажа китове, докато се опитваха да последват маневрата в тясното пространство.

Бяха минали по-малко от три минути, откакто бяха влезли в скалистата долина, но когато се върнаха към входа ѝ, него вече го нямаше. Седнали на платното като на летен пикник бяха двеста бърборещи ученички, в училищни униформи, на не повече от петнадесет. Бариера, непробиваема като скала. Ленд роувърът се хлъзна тромаво и спря сред облак прах.

Капан. Виждаше се и нещо друго. От високото се спускаха сенки. Сейнт Обин погледна към върха на просеката, който се издигаше на петнадесетина метра, където силуетите на мъже никнеха като магарешки бодили. И всеки от тях беше въоръжен.

После видя и още две тъмни фигури на фона на ясното синьо небе. Мъже, които на раменете си носеха не оръжия, а телевизионни камери.

Със сигурност, от която му се догади, Сейнт Обин знаеше, че му предстои да стане известен.

Мейкпийс, разбира се, вече беше известен, но му предстоеше да мине в категорията прословут. Веднага щом го арестуваха, той мина отстрани на пътя, за да пропусне хората, които продължаваха да вървят, и стигна до стената на църква. Там, рамкиран от статуята на мадоната и младенеца, която заемаше по-голямата част от двора, той отказа да съдейства на властта. Или поне за няколко минути. Беше забелязал, че наблизо паркира един бус на телевизията и екипът се изсипа чевръсто. Трябваше да им даде няколко секунди качествено време; нямаше какво да спечели от ареста си, ако драмата не се разрази в телевизионния праймтайм.

Мария беше до него и жестикулираше към маршируващите да продължават, докато Мейкпийс отказваше да се помръдне. Беше скръстил ръце и упорито не обръщаше внимание на командите на Хардинг, отказвайки да го извади от трудната ситуация. Но след момент всичко беше готово, бамбукът на микрофона се спусна над тях, червеното око на видеокамерата светна.

Бавно, сякаш в молитва, той стисна ръце и ги отдалечи от тялото си. Още веднъж му бе заповядано да се подчини, още веднъж той отказа и поклати глава. Продължаваше да държи ръцете си вдигнати, беше затворил очи. Те грабнаха ръката му, той се освободи. Но не бягаше. С неохота главният инспектор даде заповедта и белезниците щракнаха около китките му.

Когато очите му се отвориха, те блестяха. Мейкпийс вдигна закопчаните си ръце високо като триумфиращ воин по средата на битка, разтърси ги, за да се видят ясно.

— Оковите на един англичанин! — възкликна той.

Мария също протегна ръце. След нея още един и още един. Навсякъде наоколо имаше хора, които искаха, почти молеха да бъдат арестувани. Обърканите полицаи погледнаха към началника си за инструкции. По дяволите, нямаше намерение да превръща това в клане на невинни хора. Мейкпийс щеше да бъде достатъчен. Той подръпна нервно ръкавите си и поклати глава.

Тогава и чак тогава Мейкпийс се остави да бъде отведен.

А останалите хора продължиха похода. И всеки път, когато ги приближеше полицай, те протягаха ръце пред тях — свещеници, майки с бебета на ръце, деца, дори хора в инвалидни колички. И всеки път полицаят се обръщаше на другата страна.

Редакторите на телевизионните новини бяха изправени пред два проблема тази вечер.

Първият беше как, за бога, да покажат политически баланс в програмата си, как да се уверят, че по време на изборната кампания ще отделят сходно ефирно време на всички страни, за да се избегнат обвиненията в пристрастие. В крайна сметка повечето си казаха майната му на Кларънс, който прегръща бабички на крайморската алея в Скегнес. В ръцете си държаха апетитната комбинация от вълнуващи събития и силни кадри — това се казваше телевизия. Избраха да заложат на това.