Майкл Доббс - Последното раздаване

— Всички сме свързани с Франсис Ъркарт, независимо дали ни харесва или не. Том най-вече.

Мария стоеше в средата на стаята, скръстила ръце върху ризата, агресията ѝ отстъпваше на загрижеността за Том — и може би женската интуиция за тази жена.

— Ти би предала Ъркарт?

— Предпочитам да го приемам като да бъда вярна на себе си. Не мисля, че бях през последните няколко седмици. Искам да наваксам.

— Как?

— Като предупредя Том. Арестът му не беше случаен. Зад него стои политиката. Политиката на „Даунинг стрийт“.

— Къде са ти доказателствата?

— Нямам такива. Това е по-скоро подозрение.

— Не е кой знае какво.

— Но беше достатъчно, за да поема значителен риск, като дойдох тук през нощта.

— Риск?

— Ако Франсис разбере, няма да има много смисъл да се връщам.

— Това може да е уловка, поредният трик за отвличане на вниманието.

— Моля те. Остави Том да прецени дали е така. Кажи му, че аз смятам, че Ъркарт стои зад всичко това.

Мария не отговори.

— И още нещо — продължи Клер. — Ъркарт знае, че сте любовници. Със сигурност ще го използва срещу вас, ако се наложи.

— Не се опитвай да ме заплашваш — сега вече се появи гневът.

— Опитвам се да ви предпазя.

— Той нищо не може да докаже!

— Моят съвет е да стоиш извън леглото му, докато минат изборите. И да не се разкарваш наляво-надясно с ризите му.

Мария отвори уста, погледна „пижамата“ си, после пак Клер, интуицията ѝ изведнъж се събуди.

— Той каза, че е бил близък с някой, който го е наранил. Някой в политиката. Много различна от мен.

Тя огледа изморените очи, опитвайки да намери жената зад тях.

— Някой, който би познавал ризите му.

— Някой, който все още много държи на него.

— Имаме много повече общи неща, отколкото предполагах — потвърди мрачно Мария. — Той все още мисли за теб.

— И аз все още мисля за него, както виждаш.

— Но повече за себе си — тонът на Мария носеше обвинение.

— Може би. И най-вече за семейството си.

Клер не беше дошла с намерението да се разкрива толкова и да споделя тайни и сега не знаеше дали това помага.

— Какво смяташ да направиш сега? — попита Клер.

— Ти какво смяташ да правиш сега?

— Не съм сигурна.

— Странното е — отвърна Мария, показвайки ѝ вратата, — че и аз не съм.

Снимка на посивял кипърски старец заемаше по-голямата част от първа страница на в. „Индипендънт“. Той беше седнал на кривокрак стол, нахлупил стара военна барета, а на фона на ореховото му лице грееше широка усмивка с липсващ преден зъб. На едното му коляно беше подпрян очукан мускет отпреди 1914 г., а на другото беше седнала стройна шестнадесетгодишна ученичка. Такава армия беше посрамила британците и ги държеше за откуп според „Индипендънт“.

В. „Сън“ не беше толкова тактичен: „F. U., КАЗВА КИПЪР“, гласеше заглавието. В статията по-долу се описваше в детайли карнавалната атмосфера сред гърците; за нарастващия страх и страданията на британците се споменаваше съвсем бегло. Посланието на медиите беше единодушно: Франсис Ъркарт — от победа в подигравка. Два дни бяха много време за Флийт стрийт 53 53 Улица, на която са били редакциите на много от вестниците в Лондон. И до ден-днешен е нарицателно за британската преса. — Б.пр. .

— И какво е военното решение, маршал Рей?

Мирис на препарат за дървени мебели се носеше из залата на правителството; трябваше поне война, за да се наруши графикът на почистване в Уайтхол. През сателитната връзка до КОБРА дойде извинително покашляне.

— Трудно е да се каже, г-н министър-председател.

— Трудно? — извика Ъркарт. — Казвате ми, че не можете да се оправите с това?

През масата лицето на Янгблъд започна да се зачервява. Вън от техния поглед, климатът се променяше и в Кипър. Маршалът беше възпитан в пансиона „Хароу“ и беше развил характера си по бруталните правила на крокета; не беше свикнал да му настъпват опашката. Рей издуха носа си с непукизъм, който през тонколоните прозвуча като пръхтене на бик, който започва да разбира, че плащът на матадора е само измама.

— Трудно е, сър, защото сигурно ще си спомните, че това е една експедиция, за която аз бях против от самото начало.

— Ученички!

— Именно. И аз не мога да си представя военно решение, което да не застрашава живота на тези ученички или на моите хора, или и двете.