Майкл Доббс - Последното раздаване

— Значи не можете да го потвърдите.

— Не, разбира се, че не мога. Аз не съм бил…

— Нека бъда напълно ясен. В позиция ли сте да отречете възможността за някакъв вид политически натиск, оказан върху полицията за моя арест?

Хардинг погледна отчаяно към съдиите. Тримата магистрати го гледаха пасивно с приготвени химикалки.

— Как да отговоря на това?

— Едно простичко „да“ или „не“ ще свърши работа. Можете ли да го отречете?

— Не.

— Благодаря ви, главен инспектор Хардинг. Не мисля, че има нужда да отнемам повече от времето ви.

КОБРА беше сформирана, за да разрешава военни конфликти, а не да ги създава. Днес не ѝ се удаваше.

— Янгблъд, искам Рей да бъде заменен в рамките на един час.

— Ще ми бъде трудно, г-н министър-председател.

— Дявол да го вземе! Възраженията ли заеха мястото на гръбнака в британската армия? Какво толкова сложно има да се смени един офицер с друг?

— В това няма нищо сложно, г-н министър-председател. Просто аз няма да го направя.

— Отказвате ми?

— Точно така.

Министър-председателят използва една къса, неприлична дума.

— Осъзнавам, че за този ми отказ ще поискате главата ми — продължи Янгблъд, — но нека ви уверя, че речта ми от ешафода ще бъде наистина запомняща се. И конкретна. Ще обясня например как на всяка стъпка игнорирахте и отхвърляхте съветите на компетентните военни и как сам си навлякохте това бедствие. Ще посоча как естеството и моментът на военните ни действия в Кипър са изкривени, за да съвпаднат с нещо, което аз приемам, че е графикът на избирателната кампания. Може и да не съм прав за вашите мотиви, разбира се, може да е глупост, а не чиста политическа измама, това, което ви кара да се държите по този начин, но аз нямам против да оставя другите сами да преценят това — той прочисти гърло, усмихна се служебно, кипеше от презрение. — Изненадвам се; всичко това ми е много приятно. Няма да ми е толкова приятно обаче, когато ви обвинявам публично за всеки загубен човешки живот, британски или кипърски, което може да последва от вашето безумие.

— Няма да посмееш — ахна Ъркарт; изведнъж му беше трудно да диша.

— Г-н министър-председател, това там са смели момчета, моите момчета. И невинни деца. Ако, който и да било от тях пострада, давам ви думата си на офицер, че ще ви изтипосам пред всяка избирателна секция в страната.

Кафявата филцова облицовка на масата на кабинета се беше надиплила под свитите пръсти на Ъркарт. Пелената на объркване беше замъглила блясъка в очите му. Той гледаше пред себе си, но вече не виждаше, беше като сляп. Или пък нямаше какво да види, освен мрак? Струваше му се, че пада по гръб в нищото.

Генералът прочисти гърлото си още веднъж и събра листовете хартия пред себе си в прилежен сноп.

— Да обсъждаме нещо, което може да се превърне в клане на деца пред телевизионните камери, докато цял свят гледа, е своеобразна лудост. Няма да участвам в нея.

Той стана, оправи униформата си, зае позата на викинг пред погребалната клада.

— И така, сър. Имам ли позволението ви да напусна?

— Изправен съм пред този съд с едно-единствено обвинение и то е политиката ми. Възгледите ми не са изгодни за някои хора. На улицата хулигани се опитаха да спрат моя поход; има и други, които се крият в сенките. Такива, които няма да приемат правото на един англичанин да проявява несъгласие, да прокарва собствения си път, да решава сам за себе си. Водили сме две световни войни, за да имаме тези права, срещу врагове отвън. Сега трябва да се изправим пред врага отвътре. Обвиняват ме, че не съм патриот, но никой не обича тази страна повече от мен. Обвиняват ме, че подклаждам насилие, но моят поход беше за мир. Изправен съм пред този съд, обвинен в престъпление, но никой не държи на правдата повече от мен. И в какво съм обвинен? Ако не е оправдание един човек да действа неправилно само защото друг му е заповядал, тогава виновен ли съм, че не съм спазил неправилните заповеди. Упоритостта е качество, на което много се възхищаваме при английския дъб. Аз се опълчих на полицията не защото ми липсва уважение към органите на закона, а защото имам по-голямо уважение към рожденото право на един англичанин да каже: искам да го направя по моя начин. Ако е престъпление да си англичанин, тогава се признавам за виновен. Ако е провинение да обичаш свободата и справедливостта, тогава пак съм виновен. Ако е отклонение да искаш мир, тогава съм тройно виновен. Ако е грях да вярваш, че тази държава заслужава по-добра форма на политика, тогава ме затворете и изхвърлете ключа. И го направете още сега. Защото няма да крия възгледите си, нито ще правя компромис с тях, за да взема властта, нито ще говоря зад кулисите за неща, които не мога да направя на светло. Аз нямам собствена партия, имам само собствена политика. И в тази политика има уважение — към закона. Любов — към родината. Саможертва — за мира. И борба с тези, които се опитват да тъпчат правата на обикновените мъже и жени. Те, а не аз, се опитват да превърнат този съд в инструмент за политическа манипулация и ако те започнат и успеят тук, в Бирмингам, в сърцето на Англия, къде ще спрат? И има ли нужда да си задаваме въпроса кои са „те“?