Майкл Доббс - Последното раздаване

Умиращото слънце хвърляше остри сенки през просеката. Температурата все още беше над 35, но Николау трепереше. Продължаваше да трепери от следобед, пулсът му беше неравномерен, гласът му пресипнал, но умът му не беше загубил остротата си.

— Не мога да си тръгна, Елпида.

— Ако останеш тук, татко, ще умреш — тя коленичи до него, попивайки мокрото му чело.

— Не ме е страх. Свикнах да ме заплашва смърт през последните няколко дни.

Това беше неговият опит лековато да разсее тревогите, но той се провали. Атмосферата оставаше зловонна, пълна с усещане за крах. Бледата светлина от лампата в камиона беше изцедила цвета от лицето му, оставяйки само две малки петънца на протест, които се разляха по скулите му. Останалата част от него приличаше на восъчна фигура.

— Ела с мен. Сега — молбите ѝ издаваха отчаянието.

Тя го задърпа, усещайки всяка костичка в крехката му ръка, но той отказа да стане от матрака от одеяла. Вече не беше сигурен дали ще може, дори да опита.

— Трябва да го обмислите, сър — намеси се Сейнт Обин, клекнал в мрака, който бавно поглъщаше далечния край на каросерията на камиона. — Няма какво да се спечели от безсмислено страдание.

— Това е… благородно от ваша страна, полковник — дишането на Николау ставаше плитко, той се бореше за всяка дума. — Но вие рискувахте живота си, за да спасите нас. Не мога да изоставя нашите британски приятели.

— Татко, порасни.

Нейният укор го удари през лицето. Очите му, матови и далечни, се напрегнаха да фокусират.

— Те не дойдоха да спасят нашите кожи, а тази на върховния комисар. И на г-н Ъркарт — продължи тя. — Не е ли така, полковник?

Сейнт Обин сви рамене.

— Аз съм военен. Правя, каквото ми наредят. Войникът не е обучен да пита „защо“.

Николау махна вяло с ръка.

— Но г-н Ъркарт досега ни беше толкова добър приятел, Елпида. Мирът…

— Това е нашият мир, а не неговият. А и вече е загубен така или иначе.

Възрастният мъж потрепна. Страданието му се крепеше на надеждата, че всичко, за което се е борил, все пак ще се осъществи; мисълта за провал го изцеждаше като пиявица.

— Моля те, кажи ми, че не съм пропилял всичко.

— Не можеш да се бориш на два фронта едновременно, татко. Изглежда, че даваш твърде много на турците и се оставяш твърде много на британците. Колкото и да искаме мир, ние, кипърците, си имаме и гордост. Понякога това е по-важно.

Ръката му се разтресе, протегна се към дъщеря му.

— Всичко, което съм правил, Елпида, съм го правил за теб и за другите като теб. За бъдещето.

— Не, Баба̀. Не си.

Николау се задави. Сейнт Обин се наведе напред и прошепна:

— По-кротко, мис.

Но тя не му обърна внимание.

— Затова искам да се махна оттук и да отида при хората отвън — продължи тя.

— Защо? Защо? — простена баща ѝ.

— Защото, Баба̀, те са прави. А британците да окупират кипърска земя като господари е грешно.

— Никога не си говорила такива работи преди.

— Никога не си ме питал. Не си питал и никой друг. Но Кипър се променя. Пораства.

Тя се обърна към Сейнт Обин.

— Полковник, повярвайте ми, ще бъдете добре дошъл в моя дом по всяко време. Като приятел. Но не ви искам в дома си по право.

Той кимна, не каза нищо. Идеята за отстъпление от далечните постове не беше новост за един британски войник.

— Защо ме измъчваш така, Елпида? — отслабващият глас на президента се лющеше.

— Защото те обичам, Баба̀. Защото не искам животът ти да свърши в провал. Защото ако пресечем линията, ако се присъединим към тях, не само че ще направиш това, което аз вярвам, че е правилно за нашия остров, но и това, което е най-добро за теб. Може дори да запазиш малко гордост, да, малко правда сред разрухата, която ни оставиха британците. Може дори да спасиш мира.

Сейнт Обин се покашля извинително.

— Господата отвън, сър, настояха, че ще оставят вас и дъщеря ви да преминете линията само ако подадете оставка.

— Президентството вече стана легло от тръни.

— Не можеш да постигнеш мир с турците, татко, ако първо не върнеш мира в нашето общество.

— И както изглежда, в моето собствено семейство.

Николау потъна обратно в твърдата възглавница от одеяла, изтощен, но в пълно съзнание. Кокалестите му пръсти стиснаха ръката на дъщеря му, напрягайки се с всеки удар на сърцето, докато той се мъчеше да намери път през лабиринта от емоции.

— Какво трябва да се направи? Как мога да постигна повече — като остана на този пост или като подам оставка?

— Татко, нищо няма да постигнеш, като умреш.