Майкл Доббс - Последното раздаване

— Да загубя всичко? Президентството? Мира? Теб, Елпида?

— Баба̀, никога няма да загубиш любовта ми — прошепна тя и той сякаш почерпи сили от думите ѝ.

Той стисна ръката ѝ по-уверено, надигна се неудобно на лакът и успя едва-едва да погледне отвъд локвата от светлина над импровизираното му легло.

— Полковник, ако реша да си тръгна, ще ми позволите ли?

— Вие не сте мой пленник, сър.

— Тогава, ако нямате нищо против, смятам да го направя.

Полковникът кимна и се протегна да помогне на Николау да се изправи. Елпида го спря с жест.

— Не, благодаря ви, полковник. Ако той може, бих искала баща ми да отиде до сънародниците си, без да се държи за британска ръка.

— Наистина се чувствам някак по-силен — призна баща ѝ.

— Защо мислиш те наритах толкова жестоко, Баба̀ — попита тя, целувайки го нежно. — Винаги ставаш много упорит, когато си ядосан.

След като помогна на баща си да слезе от камиона, тя се обърна към Сейнт Обин:

— Наистина мисля това, което казах, полковник. Че винаги ще сте добре дошъл в дома ми. Като приятел.

Беше здрач. Свещите пропукваха, нежната песен на кипърските ученички трептеше във вечерния въздух, докато последните цветове на пурпур и огън се протягаха по хоризонта като пръсти, дърпащи завесата на нощта. Облегнал се на ръката на дъщеря си, президентът на Кипър обърна гръб на британците и извървя петдесетте метра, за да се присъедини към сънародниците си.

Новите стъкла и предната врата пристигнаха тази сутрин. Както и данъчната призовка, с покана да потвърди среща с инспектор по ДДС. „Вангелис“ беше готов да започне отново работа и вълците вече се навъртаха все по-близо и по-близо.

Той чувстваше, че го преследват от всички страни. По телевизора гледаше кадрите с Мейкпийс, който се радваше пред сградата на съда. Беше вдигнал ръце над главата си все едно още беше окован и получаваше същия жест от преливащата тълпа; те го заливаха с подкрепа и внимание. Победителят. Англичанинът, който — доколкото знаеше Пасолидес — никога не беше стъпвал в Кипър, сега се явяваше спасител на родината му. Чест, изградена на чуждата саможертва. Саможертва, мислеше си Пасолидес, като неговата собствена.

Екранът показваше кадри на радост и от самия остров, където старци, сбръчкани и прегърбени като стари маслинови дървета, танцуваха с млади момичета и размахваха пушки и манерки като в някоя сцена от „Зорба Гъркът“, празнувайки оставката на Николау.

Навсякъде виждаше щастието на другите, но Пасолидес не беше част от тази радост. Това трябваше да са неговите победи, неговите постижения, но отново, както винаги се случваше в живота му, той се оказваше изключен. А пликовете с гербовата корона на официалните институции стояха на масата пред него. Те го преследваха, агентите на британския империализъм, както преди толкова много години, дори в бърлогата му, и не му оставяха убежище.

Отвътре се гърчеше като червей, разсечен от лопата, в очите му беше паднала росата на отчаянието, мозъкът му беше опразнен от горчивината. С вик на отчаяние той замахна и хвърли бутилката, от която пиеше, по сатанинското око на телевизионния екран. Бутилката отскочи и удари новия прозорец. Нещо изпука.

Но на Вангелис вече не му пукаше.

Ъркарт гледаше същата новинарска емисия като Пасолидес и неговото отчаяние беше не по-малко. Видя стиснатите юмруци на Мейкпийс да се издигат над главата му, после да падат, да се вдигат отново и пак да падат. За Ъркарт изглеждаше сякаш Мейкпийс е стиснал дръжката на кинжал, която се спуска отново и отново и се забива в собственото му тяло. В триумфа на Мейкпийс се съдържаше неговата гибел.

Беше късно вечерта; повика Кордър.

— Още си тук?

— Помислих си, че може да имаш нужда от компания.

— Много мило. Ти си добър човек, Кордър. Добър човек — пауза. — Имам нещо за теб.

Кордър слушаше внимателно, без да сваля поглед от министър-председателя през цялото време. Скованото изражение на Ъркарт беше за моргата, гласът му беше странно монотонен, рефлексите механични. Променен човек или променящ се, който се мъчеше да скрие отчаянието.

Когато Ъркарт привърши, Кордър успя да намери само една дума.

— Защо?

Досега никога не беше поставял друго нареждане под въпрос.

Гласът на Ъркарт беше не по-силен от дрезгав шепот, сякаш се давеше с всяка дума.

— Току-що дадох заповед на конвоя в Кипър да се предаде; нямам друга възможност. Да приема поражението е обида за всяка костица в тялото ми. Ще ме убие, Кордър, те ще ме одерат жив и ще забият главата ми на кол. Някак си трябва да продължа да се боря, както мога.