Майкл Доббс - Последното раздаване

Изглеждаше, че с всяка изминала минута тълпата пред портата нараства по размер. Думи, зад които до сутринта стояха само анонимни високопоставени източници в правителствената партия, до следобед бяха окичени с имена; редови членове на партията под натиска на малките мнозинства в избирателните си райони и дребнавите си съпруги вкъщи се втурваха да се присъединят към отряда за изпълнение на екзекуцията, преди самите те да бъдат изправени пред стената. Говореше се, че министрите са в постоянен контакт и заговор, с цел да излязат в открит бунт. Беше съобщено, че най-малко две сборища на министри ще седнат заедно около масите тази вечер в Лондон, за да обсъдят премахването на премиера — не дали, а кога и как. Репортажите бяха толкова многобройни, че мястото на срещите трябваше да се промени в последния момент.

А от първа страница на новия журнал на Джаспър Макинтош — „Трибюн“ — гърмеше най-невероятното твърдение от всички. Над снимките на британски войници, които изглеждаха болни и изтощени, някои от тях на носилки, възстановяващи се от дехидратацията и жегата, стоеше заглавието: „ФРАНСИС ЪРКАРТ ПЛАНИРАЛ ХИМИЧЕСКА ВОЙНА“. „Предната нощ мина в страхове, че министър-председателят планира да използва химически и биологически оръжия срещу Кипър, преди да бъде принуден да се предаде. Тревожното състояние на британските войници, участвали във фиаското, доведе до твърдения, че са били заразени със собственото им биологическо оръжие, което Франсис Ъркарт лично им е заповядал да пренасят тайно с конвоя. Тези негови заповеди правят Ъркарт военнопрестъпник, отговорен за най-сериозните нарушения на Конвенцията за правата на човека според изказванията на активисти за мир…“

Макинтош беше на яхтата си на док Сейнт Катрин, модния гьол, сгушен до колоните на Тауър Бридж, когато телефонът му звънна.

— Защо си го публикувал, като знаеш, че не е истина? — гласът беше дрезгав, с лек шотландски акцент, който се появяваше само когато е много изтощен.

— Истина, Франсис? Ти откога се интересуваш от истината.

— Защо си го публикувал? — поиска да знае още веднъж Ъркарт.

— Защото ще ти навреди. И защото ще те заболи. Ето защо.

Някъде до Макинтош се чу звук от тапа на шампанско и звън на женски смях.

— Мислех, че имаме договорка.

— Разбира се, че имаме. Ти ще ми бъркаш в очите, докогато можеш. После ще бъде мой ред. Е, твоят ред вече мина, Франсис. Вече нямаш нищо, с което да ме заплашиш, нито данъци, нито антимонополни поправки. Защото след една седмица ще те обесят пред всяка избирателна секция в страната. А аз ще съм домакин на празненството.

— Не можем ли нещо…

Но връзката вече бе прекъсната.

По-късно същата вечер той ги привика един по един. Неговия кабинет. Преторианската гвардия, чиито тела трябваше да лежат безжизнени по Капитолия, преди да позволят врагът да се доближи до Цезар. На теория поне.

Клер го беше посъветвала да не ги вика поотделно, но той беше непреклонен. Те бяха изплашени като овце — ако една се отдели, другите със сигурност щяха да я последват. Трябваше да ги вкара в кошарата, да ги изолира, да не им дава шанс да търсят увереност в бройката си; един по един можеше да ги прикотка в своя подкрепа, преди да станат част от тълпата отвън. Но вътре в себе си той знаеше, че те няма да издържат; че ще го предадат.

Той седеше в залата на кабинета, в стола, запазен за министър-председателя, единствения с облегалки. До него имаше три телефона. Останалата част от масата беше гола, попивателната беше махната заедно с всякакви други символи на министерски ранг; масата беше покрита само с тъжна кафява покривка. Той искаше министрите му да нямат къде да се скрият, да нямат украшенията на службата, да нямат зад какво да застанат. Той трябваше да знае. Навън ръмеше.

Възнамеряваше да започне с Болингброук, но външният министър се връщаше от среща на Съвета на министрите в Брюксел и някъде по пътя имаше забавяне. Вместо това имаше на разположение Уитингтън — а как му се искаше да е съпругата на Уитингтън, тогава поне щеше да получи стабилен отговор.

На вратата се почука и Клер го въведе. Той изглеждаше колеблив.

— Ела, Тери — окуражи го тихо Ъркарт. — На моя ешафод стъпваш, не на твоя собствен.

Министърът седна срещу него, избърса нервно устата си с кърпичка, която после крадешком прокара и по челото, попивайки росата, която беше започнала да се надига.