Майкл Доббс - Последното раздаване

Имаше паметници на мъртвите навсякъде. Ценотафът — паметникът на загиналите в двете световни войни. Банкетинг Хаус, под чиито прозорци с един удар са отрязали главата на техния сеньор, крал Чарлз I. Статуи на паднали герои, за вечна памет и безсмъртие. Цялото авеню лежеше на някогашния път за гробищата, от Чаринг Крос до Сейнт Маргаретс, докато кралят, отвратен от воплите на простолюдието под прозореца си, им построил ново гробище в Сейнт Мартин-ин-дъ-Фийлдс, за да могат да заравят мъртвите си, без да развалят вечерята му. През нощта, под ятагана на луната, почти можеше да се чуе скърцането на древните кости на това място, място на спомени. И той искаше да бъде запомнен. Какво друго му оставаше?

Скоро стоеше на каменния мост на Уестминстър, взирайки се в мастилената утайка, която се плискаше по кейовете, тихото ѝ мърморене преследваше мислите като омагьосващите призиви на Сирените. Под него беше зейнала празнота, която сякаш предлагаше мир, избавление, толкова лесно като да паднеш в отворената уста на гроба. Толкова лесно можеше да се откаже от малкото, което му беше останало. Но нямаше да го направи, нямаше да потърси изхода на страхливците. Не искаше да го запомнят така.

Той разтърси островърхите и орнаментирани порти на Ню Палас Ярд — входът за народните представители към Камарата на общините. Беше им забранено да влизат в Уестминстърския дворец, докато тече изборната борба, освен с единствената цел да си вземат писмата. Дори по време на избори хората се оплакваха — за запушени шахти на канализацията, от съседите, за липсващи социални помощи, всички онези неща, които тежаха в живота на един политик, а внимателно формулираният отговор все пак можеше да спечели един глас. Полицаят, който отвори вратата в отговор на повикването му, козирува почтително — Ъркарт вече беше минал покрай него и токовете на обувките му тропаха по облите камъни в двора, преди полузаспалият офицер да се осъзнае достатъчно, че да отрази видяното и да се зачуди защо, за бога, министър-председателят идваше лично в полунощ, за да си прибере пощата. Но той имаше това право.

Ъркарт не отиде към пощата на депутатите, която сигурно и без това беше затворена, вместо това се качи по стълбите през каменните арки към задната част на камарата — не срещна никого. Но знаеше, че не е сам, ехото от стъпките му го придружаваше като кохорта от далечни спомени. Беше стигнал до дългия коридор, който минаваше зад камарата и който обикновено гъмжеше от очакване и бързане, а сега беше призрачно замрял. Пред него стояха големите готически врати към преддверието на залата. Те трябваше да бъдат заключени, както и вторият чифт врати към самата зала, но на електротехниците, които бяха наети да оправят звуковата уредба, не им се занимаваше постоянно да ги отключват и заключват, а и това би ги вкарало в извънредно работно време. Вратите се отвориха на големите си месингови панти.

Тъмнината беше наситена, разцепвана само от бледите лъчи лунна светлина, идващи от високите прозорци на западната стена, но той познаваше всеки сантиметър по усет. Той беше стъпвал на тази сцена, най-великата от всички сцени, толкова много пъти, но тя не спираше да го впечатлява всеки път. Атмосферата, пълна с история, го обгръщаше, въздигаше го и той чувстваше спомените отпреди векове да се роят около него, призраци, шептящи от всяко кътче, които чакаха него, Франсис Ъркарт, да се присъедини към тях.

Той мина покрай вдигнатите ръце, стискащи листа с дневния ред, покрай ръгащите се лакти, прескочи протегнатите крака и се насочи към мястото си. В един момент се спъна и бе принуден да се подпре на катедрата, сигурен, че го е препънал някой протегнат глезен — вероятно на Гладстон, или пък шикозно облеченият крак на Дизраели, или пък облегналият се назад Чърчил? Дали беше чул звука от катарама на чанта, мирис на хаванска пура? Но тогава стигна до него, мястото на пейката, отредено на министър-председателя, което, както винаги, го чакаше. Той седна, усети официалната деликатност на кожата, вдъхна мириса на великите събития, който беше полепнал по материята, и изпита познатия прилив на адреналин. Беше готов за тях. Но тази нощ бяха тихи, всички чакаха да чуят него, да попият всяка дума, знаещи, че моментът е решителен.

Той се изправи, обърна се към тях, краката му го вдигнаха уверено напред, докато стоеше пред катедрата, стиснал страните ѝ, прокарващ длани по бронзовия обков, без страх от никого. Той щеше да получи мястото си в историята, каквото и да му струва, щеше да им покаже на всичките, на тези слаби сърца и зложелатели, които го заобикаляха като лилипути. Щеше да ги накара да помнят Франсис Ъркарт и да треперят от името му. Никога нямаше да им позволи да забравят.