Майкл Доббс - Последното раздаване

— И се питам защо.

— Защото не съм глупаво момиченце, което бяга със сълзи на очи при първия пукот.

— Не. Това го остави на големите мъже в моя кабинет.

— И защото все още мога да науча нещо от теб. От цялата тази бъркотия. Ако ми позволиш.

— Искаш да гледаш аутопсията.

— Да науча как се прави по-добре. Когато дойде моят ред.

— О, ти имаш амбиции?

— За известно време мислех, че ти си ги унищожил, че си ме отвратил от политиката и нейното естество. Но искам да намеря по-добър начин.

— Не ти остава много време да учиш. Но наистина може да се окаже, че имаш още много да учиш.

— Например?

— Кой според теб ще поведе партията след мен?

— Том.

— А ако той не го иска? Или не може да го направи?

— Стенбрук. Ридингтън може би.

— Обаче, виж, те са се… — той подреди камарката от пликове — самоунищожили. Те не могат да успеят.

— Тогава кой?

— Страхувам се, че остава само Артър.

— Болингброук? Той би бил истинско бедствие!

— Той е популярен. След като партията бъде разбита след изборите, те ще се хванат за всичко, което се носи по водата.

— Той ще разцепи партията.

— Много е вероятно — погледът му стана далечен. — И тогава как ще стоят около лагерния огън сред най-лютата зима и ще проклинат глупостта си, че са се отвърнали от Франсис Ъркарт. Не беше толкова лош, ще си казват те. Даже си беше добър. Един от най-добрите.

Тя наклони глава изумена.

— Ти си забележителен човек. Чак се опитваш историята да пишеш…

— Дори от гроба.

Яснотата в неговите мисли провокира смайваща яснота и в нейните собствени. Той се изправи и заобиколи бюрото към нея. Стисна ръцете ѝ.

— Ще ме целунеш ли?

Той искаше да го направят там, в кабинета. Желанието течеше през вените му, възобновено усещане за живот. И сласт. Последно потрепване на пламъка на догаряща свещ може би, но нова енергия, електричество, което напрегна тялото му и отвори апетита му. Този път нямаше да се спира.

Тя поклати глава.

— Някога може би, Франсис, но не сега.

— Грешно ли съм те разбрал?

— Не, грешно си разбрал времето. А времето е всичко.

Вече беше късен следобед, когато пуснаха Пасолидес да разгледа руините на дома си. Позволиха му да влезе заедно с един пожарникар, за да види дали може нещо да се спаси, преди мястото да бъде запечатано.

Смърдеше. Той беше изненадан и отвратен от непоносимата смрад на гранива пепел и овъглени останки от това, което допреди няколко часа беше неговият живот. Дращеше ноздрите и бодеше очите, от които се стичаха сълзи.

— Нормално е да сте разстроен, сър — изрази съчувствието си пожарникарят. — Но погледнете го от тази страна. Имали сте голям късмет, че сте били навън. И то толкова рано сутринта. Имахте застраховка, нали?

Пасолидес усети нотка на подозрение.

— Ще трябва да изготвим доклад. Някои улики сочат, че пожарът е бил предизвикан…

Пожарникарят продължи да бърбори, докато Пасолидес се въртеше безнадеждно из руините, разбутвайки прогизналата пепел с бастуна си. „Вангелис“ сега изглеждаше много по-малък, след като горният етаж се беше срутил, а всички вътрешни стени бяха изгорели. Всичко беше черно, овъглени напречни греди и опърпани останки като смачкани кости на дъното на средновековен масов гроб. На стената, където беше горният етаж, висеше мивка като пиян орел; старата керамична вана сега лежеше преобърната в кухнята. В това, което някога беше неговата кухня. Той бъркаше, ровеше, надявайки се да намери нещо със стойност, което да е оцеляло в пламъците, когато се натъкна на нещо метално. Беше британската военна каска, която беше украсявала задната му врата. Беше станала плоска като чиния. „Вангелис“ вече го нямаше.

— Сещаш ли се за някой, който може да те е подпалил, старче?

Пасолидес стоеше там, където беше складът му за храна. Стените ги нямаше, фризерът се беше стопил, а всичко, което беше останало сред останалите миризми, беше зловонието на опърлено месо. Той затвори очи. Дали така е било и с Йоргос и Еврипид? Изгорени от същите хора, тези британци, чиято игра на война и смърт никога не спираше, дори след толкова много години?

— Всичко ми взеха.

— Нищо ли нямаш? — попита пожарникарят, съчувствието започваше да измества подозренията.

— Дрехите на гърба ми. Бастуна ми — отговори Пасолидес.

После си спомни пистолета. Затъкнат в колана му. Все още имаше пистолета. Не беше загубил всичко.

— Социалните ще се погрижат за теб.

— Аз имам дъщеря! — викна той, горд със своята независимост; не искаше нищо от тези британци, но после добави по-тъжно: — Тя се връща утре.