Майкл Доббс - Последното раздаване

Тя поклати глава очевидно изумена.

— Грешно го преценяваш, мила, на нашия Джефри не му липсва инициатива, нито страст.

— За неговото собствено добруване може би, но за другите?

— Ето например аз го помолих да направи публично изявление на подкрепа, което той с готовност се съгласи да направи. Вече даже имам копие.

Той посочи прессъобщението в ъгъла на бюрото му. Тя го прочете набързо. Апел за единство в партията. Акцент върху постиженията. Боен призив, че има още много битки и много победи предстоят, и има какво да се спечели дори в тези трудни времена. Вяра в бъдещето.

— Но името ти не се споменава нито веднъж.

— Именно. Тръбата му звучи, но не в моя възхвала, нито дори за мое възпоменание. Това е първият боен вик на собствената му лидерска кампания. Той иска моята работа.

— Очаквал ли си нещо друго?

— Абсолютно не.

— Тогава защо искаш да му дадеш нещо?

— Езикът е много важен в тази работа и съм се научил да подбирам думите внимателно — звучеше почти като начало на лекция. — Попитах какво заслужава .

— Разочарование. Но имаш ли още власт за такива неща?

— Може и да съм смъртно ранен, но това ме прави опасен, а не безпомощен. Все още съм министър-председател. Мога да ги забода, мога да ги забода всичките. Ако поискам.

— А искаш ли?

— В неговия случай — той се замисли за последно. — Да.

— Защо си толкова неумолим?

Той вдигна три плика, все още незапечатани.

— Защото някои хора се раждат в разрухата. Джефри е от този тип хора.

Той запечата първия плик, адресиран до председателя на партийната асоциация в избирателния район на Бууза-Пит, в който се съдържаше неговото съжаление, че „при създалата се ситуация предложението за звание се налага да бъде оттеглено“.

— Защото в този процес на лична разруха — продължи Ъркарт — Джефри ще разруши и партията.

Той облиза лепилото на втория плик, предназначен за председателя на Комисията по привилегиите в Камарата на общините — в него беше копие от писмото с оставката на Джефри и разказа му за злоупотребите със семейни и финансови ценности. Носеше днешна дата.

— И защото се опита да ме предаде.

В третия плик също имаше копие от писмото на Джефри. Той също бе запечатан и адресиран до редактора на „Нюз ъф дъ уърлд“.

— Властта я има, за да бъде използвана, Клер. За да управляваш хората и техните съдби. Говорим за икономика, за етика. Но имаме предвид хора.

— Да унищожим другите. Преди те да унищожат нас. Това ли е?

— Не! — погледът му се изостри. — Трябва да разбираш, а не го правиш. Всички ние говорим за визията за по-добро бъдеще, но това е нашата визия и тяхното бъдеще. Хората са нашите строителни блокове и няма как да построиш храм, без да счупиш няколко тухли.

— Както казах. Унищожи другите, преди те да унищожат теб.

Той поклати глава, но не гневно.

— Не. В политиката ние унищожаваме себе си. Сами се справяме толкова добре, че не е нужно да ни помагат други. Въпреки че подобна помощ се предоставя с такава готовност.

Той запечата четвъртия плик. Беше за съпруга на Анита Бърк. Снимка на нея и Ридингтън, изпаднали в онзи тип подробно обсъждане, който е недопустим дори и при най-свободните интерпретации на колективната отговорност. Двоен удар за редиците на тези, които можеха да го наследят.

— На малко хора им се пада да хвърлят дълга сянка по земята. Ако искаш да успееш, тогава трябва да се изправиш високо, а не да се навеждаш и да живуркаш с масите, сгушени в сянката. Това е за монахини.

— Аз не съм монахиня.

— Но се чудя какво си всъщност, Клер. Дали самата ти знаеш.

— Не съм теб, Франсис. Нито съм като теб. Затова не искам нищо от теб. Вече имам каквото искам.

— Което е?

— Поглед от кулата на властта. Отвътре.

— В краката на господаря.

— Човек, който унищожи себе си.

— Който все още може да се спаси.

— Не виждам как.

— Това е, защото, както сама каза, ти не си като мен. Защото в крайна сметка ти си поредната, която се отвърна от мен.

Тя не засичаше враждебност в тона му. Той запечата още едно писмо. До редактора на в. „Мейл“. Беше копие от рожденото свидетелство на Макс Стенбрук, което показваше едновременно, че той е незаконно дете и евреин. Двойно по-тежък товар, който със сигурност щеше да потопи кораба му в бурните води на състезанието за лидерство на партията. Жалко. Ъркарт харесваше Макс Стенбрук, а и той беше добър. Може би твърде добър и това му беше проблемът.

— Не съм ти обърнала гръб, Франсис. Все още съм тук.